Марк Лорънс - Императорът на тръните

— Мелодрама! Защо изобщо го слушате? — викна цар Молион, навярно почерпил безразсъдство от болката си. — Освен това гласуването е чак след два дни.

— Тапрут. — Махнах му да мине напред.

— Съборът гласува в последния си ден, като гласуването е тайно, но всеки кандидат може да поиска открито гласуване по всяко време преди това, като провал при въпросното гласуване го дисквалифицира от редовния избор. — Тапрут раздвижи ръце, все едно затваря дебела книга, макар да цитираше по памет.

— Гласувайте! — казах аз и осветлението се включи.

— Гласът на Утрен за моя внук — звънна ясен и висок гласът на дядо ми.

— Владенията на Алба — също. — Вуйчо ми пристъпи до него.

Жените при Златната порта се дръпнаха, някак твърде бързо.

— Аз съм с Йорг от Ренар. — Ибн Фейд вдигна юмрук и четиримата мавърски воини до него повториха жеста.

— Уенит за Йорг. — Бащата на Миана.

— И Северът! — Синдри, някъде зад мен. — Маладон, Чарланд, Хагенфаст.

— Ние сме с Изгорения крал. — Белокоси близнаци, викингски лордове от ледените води, облечени в черни кожи и стомана.

На портата се появиха гвардейци в златно, цяла тълпа. Влязоха в залата или поне опитаха, защото всеки се свличаше като парцалена кукла, щом минеше през Портата. Стоте се заобръщаха.

Половин дузина гвардейци лежаха неподвижни от нашата страна на входа, на няма и метър от прага. Десетки други стояха почти толкова неподвижно отвън, изпълнили преддверието.

Всички усещахме как той приближава. И как да не го усетим?

— Конот за Йорг.

— Кеник за Йорг.

Съветниците ми дадоха своите гласове, от Стрела до Орлант. Други ги последваха, разтревожени, сякаш всеки чуваше неговите стъпки, докато се обявяваше в моя полза.

И ето го, застанал в рамката на Златната порта, облечен в кожата и костите на Кай Самърсън. Надявах се Катерин да е побягнала и да е бягала бързо.

— Здравейте. — Усмихна се. И думата, и усмивката бяха неестествени, изстъргани от място, където човек не дръзва да погледне.

Мъртвия крал пристъпи към Златната порта с вдигнати ръце и разперени длани. Сякаш се натъкна на стъклена стена, спря, пръстите му прилепнали към препятствието. Наклони настрана врата на Кай и ни погледна, все едно сме плъхове в капан.

— Умна порта — каза той. — Но е направена от дърво.

Отстъпи и мъртвите му гвардейци се приближиха с брадви да разрушат дървената рамка на портата под каменната арка.

— Червено блато за Йорг. — Набита прошарена жена, представител на Червената кралица.

— Туртаните за Йорг. — Мъж с роба от конски косъм и желязна диадема на главата.

И още, и още.

— Как са нещата, Тапрут? — попитах.

— Трийсет и седем. Трябват ни четирийсет.

Трески от Златната порта се сипеха по пода. Нещо от Мъртвия крал се промуши и хора се свлякоха на колене в пристъп на черно отчаяние. И въпреки това повече от половината стискаха гласовете си, оковани от години на предразсъдъци и боричкане. За тях Съборът беше пазар. Да сложат император на трона и така да се лишат от едноличната си власт… мнозина от Стоте по-скоро биха умрели. Но има приемлива смърт, има и неприемлива. Мъртвия крал предлагаше само от втората.

— Атар за Йорг.

— Конкуенс за Йорг. — Братът на Хемет с гласа на лорд-командира за Виен.

Рамката на Златната порта се срина навътре разсечена.

— Скорон за Йорг. — Суров старец, който ме гледаше с ненавист.

Върнах се на трона.

— Мъже на империята, намира ли ме Съборът за достоен?

Утвърдителният възглас, отекнал в залата, съдържаше повече отчаяние, отколкото ентусиазъм, но и отчаянието стигаше. Бях император във Виен, Суверен на Стоте. Разделената империя вече не бе разделена.

Тапрут застана близо до мен. В същия миг Мъртвия крал влезе в залата, следван от своите мъртви гвардейци.

— Браво — казах на Тапрут. — Когато те попитах, мислех, че сме доста под трийсет и седем.

— Числата никога не лъжат, императоре. — Тапрут поклати глава. — Само хората.

Стоте се пръснаха пред Мъртвия крал, нито един не дръзна да се изправи на пътя му.

— Струва ми се куха победа, императоре — прошепна Тапрут. — Толкова ли беше важно да те утвърдят на трона, преди всички ние да умрем?

— Е, много скоро ще разберем, нали? — Изправих се отново. Тронът наистина беше адски неудобен. — Предполагам, че не можеш да запечаташ арката, Фекслър?

Никакъв отклик, но мъртъвците продължиха да се изсипват в тронната зала. Арката винаги ми бе правила впечатление на по-късна добавка, дело на строители с повече поезия в главите и ръцете.