Марк Лорънс - Императорът на тръните

Мъртвия крал вървеше към подиума. Излъчваше мрак въпреки небесносиньото наметало на Самърсън. Следваше го златен клин от императорски гвардейци. Мои гвардейци. Сред тях — Чела. Не помръднах, стоях на подиума, пред трона, Стоте скупчени зад мен в свой клин. Горгот застана вляво от мен, Макин — отдясно, Кент зад него, Мартен зад Горгот, и нито един от тях нямаше оръжие. Синдри се качи на първото стъпало, вуйчо Робърт — също, но от другата страна. Шепата гвардейци, десетина човека, които бяха следили за реда в тронната зала, стояха със Стоте, всички освен един, който бе успял да си счупи врата в тарапаната и бе дарил посмъртно меча си на Райк.

Погледнах за миг към мъжете до себе си. Безчет пъти ги бях наричал свои братя, докато обикаляхме заедно пътищата, заставали бяхме рамо до рамо в лицето на безброй опасности, делили бяхме хляб и вино. Бяхме братя, да, братство от разбойници, но иначе си бяха боклук, хора, с които да умреш, но не за които да умреш. Ала тук, лице в лице с този враг, който носеше със себе си песента на смъртта, който внушаваше страх много по-силен от онзи, който помнех от срещата си с духовете на пътя на мъртвите преди години, на това място ги почувствах като свои истински братя.

— Здрасти, Йорг. — Мъртвия крал вдигна поглед към мен от подножието на подиума.

Погледът му си оставаше същият, без значение през чии очи ме гледаше. Познат някак, натежал от обвинения, студен и пронизващ, инвентаризиращ и събуждащ в мен всяка скръб, която бях познал в живота си.

— Защо си дошъл? — попитах.

— По същата причина като теб. — Не отклони поглед и за миг. — Защото други казаха, че няма да мога.

— Аз казвам, че не можеш.

— И ще ме спреш ли? Братко Йорг? — Говореше небрежно, но аз ясно долових горчилката под лекия му тон, сякаш думата „братко“ пърлеше езика му.

— Да. — Самото му присъствие изцеждаше силата от ръцете ми. Той носеше смърт, смърт се процеждаше през всяка негова пора, самото му съществуване отричаше живота.

— И как ще го направиш, Йорг? — Качи се на първото стъпало.

Вместо отговор замахнах и жезълът разсече въздуха. Желязното дърво срещна плът с мляскащ звук. Мъртвия крал хвана жезъла с ръката на Кай, издърпа го от моята и го разби на трески в ръба на второто стъпало.

— Как ще ме спреш, братко? — Качи се на второто стъпало. — Нямаш сила. Нищо нямаш. Празен съсъд. Малкото ти магия отдавна я няма.

Стояхме лице в лице, достатъчно близо да се хванем за гушите, макар че аз знаех как би свършила подобна схватка.

— А каква магия носиш ти, чудя се?

Защото той носеше нещо по-сложно от некромантството, нещо повече от ужас и грубото съживяване на мъртва плът. Отчаянието, копнежът и загубата, които давеха всички нас, които караха крале да отстъпват пребледнели, това не беше оръжие, изковано да ни победи, а само ехо на онова, което звънтеше в Мъртвия крал.

— Само истината, братко Йорг — каза той.

И с тези думи жалката история на живота ми се разгъна пред мен, обгърна ме, чух музиката на мама, но изсвирена твърде силно, дисонанс от гневни ноти, които дразнеха слуха. Видях отделни мигове, наниз през годините, видях жестокост, малодушие, свирепа горделивост и провал след провал — провал да израсна в мъжа, който съм можел да бъда. Пътека през дните, задръстена от отломките на съдби, които съм можел да защитя или поправя, но не ми е стигнала смелост.

— Бил съм лош? — Правех и невъзможното да овладея гласа си, да скрия слабостта. — Кралят на мъртвилата е прекосил половината свят, газил е в реки от кръв, за да ми каже, че не съм светец? Мислех, че си дошъл тук за битка. Дай ми меч и да потанцуваме, става ли? Или…

— Ти си страхливец, който не успя да защити нито един от близките си хора. — Думите му, от първата до последната, падаха като присъда, тежестта им беше смазваща, макар че аз се опитах да ги отърся от себе си, да ги отрека.

— Дошъл си за императорския трон, нали? Тогава защо постоянно дрънкаш за провалите ми? Щом ме мислиш за слаб, щом искаш трона… вземи си го, пробвай поне.

— Дойдох за теб, братко Йорг — каза той. — За твоето семейство.

— Пробвай. — Думата опърли гърлото ми, прозвуча като ръмженето на бясно куче. Връзката с детето ти може да се появи за миг или да крепне бавно и неусетно, да забива куките си в теб, докато стане така неразривна, че се слее с тялото ти. В онзи миг разбрах, че обичам сина си. Че силата на баща ми ме е подминала, че не просто ми липсва онази особена воля, необходима да задържа императорския трон, а че съм готов да умра в безполезна защита на едно врещящо бебе, което е толкова малко, че дори не подозира за съществуването ми, вместо да оцелея и утре да си направя ново.