Марк Лорънс - Императорът на тръните

Горещината на онзи огън. Свирепият му плам. И Верен в него, гърчи се, пищи. Не можех да го направя.

Не можех.

А после… можах. Скочих. Пуснах се. Прегърнах кучето си. Изгорях.

Тъмно небе, силен вятър. Можеше да е навсякъде и всякога, но все пак знаех, че за пръв път идвам тук.

— Намери ме значи?

Уилям, седемгодишен, златни къдрици, мека детска плът, Верен свит на топка в краката му. Старото куче ме надуши и вдигна глава, опашката му тупна по земята веднъж, два пъти.

— Легни, Верен. — Уилям сложи ръка между дългите му уши.

— Намерих те. — Усмихнахме се един на друг.

— Не мога да вляза — каза той и посочи златните порти, които се издигаха зад нас.

Отидох при тях и ги докоснах. Усетих топлина, пълна с обещания. Дръпнах ръката си.

— Раят е надценяван, Уил.

Той сви рамене и погали нашето куче.

— Освен това не е истински — добавих. — Ние сме го измислили. Създали сме го несъзнателно, построили сме го от очаквания и надежда.

— Не е истински? — Той примигна.

— Не. Нито той, нито ангелът. Не че са лъжа, просто не са реални. Сън, сънуван от добри хора, ако щеш.

— Тогава какво е смъртта, ама наистина? — попита той. — Мисля, че имам право да знам. Мъртъв съм от години. А ти пристигна преди пет минути и вече знаеш всичко. Ако това не е истинско, тогава кое е?

Ухилих се, неизбежно беше. Забравил бях какво е да си батко.

— Не знам какво наистина е истинско. Но със сигурност е нещо по-дълбоко от това — казах и махнах към златните порти. — Нещо фундаментално. Чисто. Нещо, от което имаме нужда. Ако има рай, то той е по-добър от този и няма нужда от порти. Искаш ли да го намерим?

— Защо? — Уил се изтегна на една страна и продължи да чеше Верен между ушите.

— Видя ли малкия си племенник? — попитах.

Уил кимна и скри една срамежлива усмивка.

— Ако двамата с теб не направим това, той ще изгори. Той и всички други. И тук ще стане истинска навалица. Затова ми помогни да го намерим. — Без половинчати мерки. Без компромиси. Или спасяваш всички, или никого.

— Какво да намерим?

— Едно колело. Така си го представяше Фекслър. А по всичко личи, че тук очакванията ни имат значение.

— О, това ли? — Уил преглътна една прозявка и посочи.

Колелото беше на билото на възвишение, черно на фона на мораво небе, лежеше хоризонтално върху колона, която потъваше в камъка. Тръгнахме натам. Небето над нас изсветляваше, разсечено от цепнатини, през които се лееше белезникава светлина.

От върха се виждаха сухите земи, потъващи бавно към мрака.

— Съжалявам, че те оставих, Уил.

— Не си ме оставял, батко — каза той и тръсна глава, сякаш да се отърси от последната утайка на някакъв сън.

Сложих две ръце върху колелото. Студена стомана, лъскава. Строителска направа. Строителска стомана.

— Трябва да го завъртим назад и да го застопорим. Ще трябва да ми помогнеш. — Надявах се, че силите ще ми стигнат. Ръцете ми изглеждаха силни, гладки, атлетични. По някаква причина това ме изненада, сякаш не бях очаквал да са гладки, а нещо да е написано по тях, стари белези например. Имало ли е белези по ръцете ми преди? И да е имало, онова е било в миналото, а аз се бях пуснал от него. Решил бях да си тръгна от него. — Трябва да го завъртим.

— Е, ние сме майстори на бутането, нали така? — Уил опря ръце в стоманата. — Това ще ги спаси ли?

— Така мисля. Мисля, че може да спаси всички. Всички деца. Дори мъртвите. Дори сина на Мартен, Гог, Дегран, момиченцето на Макин, да ги освободи от хорските сънища и да ги прати там, където е истинското им място. Ако не друго, поне ще попречим на Строителските машини да изгорят от лицето на земята всички, които сме познавали някога.

— Звучи ми достатъчно добре.

И така, напрегнахме мускули да завъртим колелото.

Колело нямаше, разбира се. Нито златни порти, нито възвишение, нито сухи земи. Само двама братя, които се опитват да изправят кривото.

И трябва да приемем, че съм успял. Така де, още сме тук все пак. И аз пиша този дневник, а не съм отровна прах, разнасяна от мъртъв вятър по стерилна земя. Колкото до онази магия, която ни събра накрая, която ми помогна да видя отвъд смъртта през неговите очи, онази магия вече я няма. Цялата магия изчезна, пресекна от извора си, колелото е завъртяно, старата реалност, от която човечеството се бе отклонило, е възстановена напълно.

Написах този дневник с мастило от Африк, тъмно като тайните съставки, които стриват за направата му. Ръката ми пътува по белите страници и рисува черната следа на дните ми. Следа, която започва в деня, когато разклатих снежния глобус и разбрах, че понякога промяната е възможна само отвън навътре. Следа от онзи ден до днешния — а днес ме събуди слънцето, грейнало над Виен и над синия Дануб, който тече тих и бърз през сърцето на Неразделената империя.