Аманда Хокинг - Разкъсана

— Това беше причината да настоявам да бързаш, принцесо. Знаех, че нямаме много време и се налагаше да бъда сурова с теб. Трябваше да бъда сигурна, че ще можеш да се справиш.

— А сега сигурна ли си? — попитах аз.

— Да. — Тя ме погледна отново. — Не изпадай в паника, принцесо. Никога не изпадай в паника, пред каквито и препятствия да се изправиш.

— Не изпадам в паника — излъгах аз. Сърцето ми сякаш искаше да изскочи от гърдите ми и ми се виеше свят. Седнах на канапето зад мен.

— Аз няма да умра утре — рече Елора с леки нотки на раздразнение. — Имаш още време на разположение, но трябва да се концентрираш над подготовката си. Трябва да ме слушаш внимателно, да обръщаш внимание на всичко, което ти казвам, и да правиш онова, което искам от теб.

— Не става дума за това. — Поклатих глава и вдигнах очи към нея. — Аз съм с теб съвсем отскоро, ние най-накрая започнахме да се разбираме и сега ти умираш.

— Не ставай сантиментална, принцесо — смъмри ме Елора. — Нямаме време за това.

— Тъжна ли си? — Сълзите напираха в очите ми. — Или изплашена?

— Принцесо, моля те! — Тя завъртя отегчено очи и ми обърна гръб. — Имам да рисувам. Предлагам ти да се качиш в стаята си и да се успокоиш. Една принцеса никога не трябва да бъде виждана да плаче.

Оставих я да си завърши картината. Единствената утеха беше, че според думите на Елора една принцеса никога не трябваше да бъде виждана да плаче, но не и че не трябва да плаче. Запитах се дали това не беше причината да ме отпрати. Не аз да мога да се наплача, а тя.

Локи вече знаеше за моя уговорен брак и беше само въпрос на време да разберат всички. Реших, че ще бъде по-добре приятелите ми да научат за това от мен и затова ги събрах всички заедно.

Уила и Дънкан вероятно щяха да се зарадват, но не знаех как ще реагират Мат и Рис. Може би не много добре.

Срещнахме се във всекидневната на горния етаж, която беше старата стая за игри на Рис. На тавана бяха нарисувани облаци и по лавиците в ъгъла все още стояха вехти играчки. Мат седеше между Рис и Уила на дивана, а Дънкан направо на пода, подпрян на кушетката.

— Имам да ви кажа нещо. — Стоях пред тях и въртях пръстена на палеца си, опитвайки се да се успокоя.

Изпълненият с подозрение поглед на Мат не ми помогна особено. На всичко отгоре Рис се хилеше като някакъв развълнуван глупак. Той беше изключително щастлив, когато го поканих тук, защото напоследък почти не се бяхме виждали с него. Той прекарваше повечето си време с Мат и чух, че бил започнал да излиза с Рианон.

— Какво е станало? — попита Мат и в гласа му още отсега имаше тревога.

— Поводът е добър — настоях аз.

— Тогава изплюй камъчето — каза Уила със смутена усмивка. — Ще умра от любопитство. — Тя се беше опитала да изтръгне новината от мен, преди да дойдат всички, на аз бях проявила твърдост.

— Исках всички вие да знаете, че на мен… — покашлях се леко, — че на мен ми предстои да се омъжа.

— Какво? — изръмжа Мат.

— О, боже мой! — ахна Уила с блеснали очи. — За кого?

— Значи е вярно? — Дънкан зяпна към мен, очевидно също чул за слуха.

— За Тове Кронер — казах аз.

Уила изпищя и притисна ръце до устата си. Не знам дали щеше да бъде по-развълнувана, ако самата тя щеше да се омъжва за Тове.

— Тове? — каза Мат подозрително. — Този тип е душевноболен, дори не знаех, че го харесваш.

— Да, харесвам го — отговорих аз. — Той е добро момче.

— О, боже, Уенди! — извика Уила и скочи от дивана, като едва не ритна Дънкан по главата. Тя се втурна към мен и ме прегърна въодушевено. — Това е толкова прекрасно! Толкова съм щастлива за теб!

— Да, поздравления — кимна Рис. — Той е късметлия.

— Не мога да повярвам, че не сте ми казали досега — рече Дънкан. — Прекарах с вас двамата цялата сутрин!

— Всъщност не сме казали още на никого. — Аз се освободих от прегръдката на Уила. — Дори не съм сигурна дали трябва да казвам на някого, но сметнах, че вие трябва да знаете.

— Не разбирам. — Мат стана, видимо разтревожен от новината. — Мислех, че се интересуваш само от онзи Фин?

— Не, не е така. — Аз поклатих глава и погледнах надолу. — Не се интересувам от никого. — Въздъхнах дълбоко. — Всичко това е зад мен сега.

— Сватбата ти ще бъде фантастична! — Уила беше стиснала ръце пред гърдите, удържайки импулса си да ме прегърне отново. — Кога е големият ден?

— Не знам точно — признах аз. — След като навърша осемнайсет.

— Но това е само след три месеца! — извика Мат.