Аманда Хокинг - Разкъсана

— Да, сигурна съм в това — промърмори Елора и се обърна към картината си.

— Наистина ли? — попитах аз.

— Да — отговори тя все така с гръб към мен. — Аз няма да ти причиня онова, което ми беше причинено на мен. Ако смятах, че трябва да направиш нещо ужасно, което е в интерес на Трил, щях да го поискам от теб. Защото това би било твой дълг, но щях да ти кажа съвсем открито какви ще бъдат последствията за теб. Никога не бих допуснала да бъдеш в неведение.

— Благодаря ти — казах аз искрено. — Съжаляваш ли, че се омъжи за баща ми?

— Опитвам се да не съжалявам за нищо — каза Елора уморено и посегна към четката си. — Неподобаващо е една кралица да храни лоши чувства.

— Защо не се омъжи никога отново? — попитах аз.

— За кого бих могла да се омъжа?

Без малко да кажа „за Томас“, но така само щях да си спечеля гнева й. Тя определено не е можела да се омъжи за него. Той е бил следотърсач и освен това е бил женен. Но не това щеше да бъде причината за яда й. Тя щеше да се вбеси, че съм научила за нейната любовна връзка.

— За Гарет? — казах аз и Елора издаде звук, който прозвуча като смях. — Той те обича и освен това е високопоставен маркиз. Което го прави добра партия.

— Не е толкова високопоставен — каза тя. — Да, той е мил, но това не е достатъчно за един брак. Казвала съм ти и преди, принцесо, че любовта няма нищо общо с брака. Бракът е съюз между две страни и аз не съм имала никаква причина да се съюзявам с когото и да било.

— Не ти ли се е искало да се омъжиш просто така? — попитах аз. — Никога ли не се чувстваш самотна.

— Една кралица може да е много неща, но не и самотна. — Тя задържа четката си над платното, но не започна да рисува. — Аз не се нуждая от любов или от мъж, за да се чувствам завършена и един ден ти ще откриеш, че това важи и за теб. Ухажорите ще идват и ще си отиват, но ти ще оставаш.

Загледах се през прозореца, защото не знаех какво да й отговоря. В думите й имаше нещо благородно и достолепно, но същевременно и малко трагично. Не можеше да има нищо утешително в това да знам, че ще завърша живота си в самота.

— Освен това не искам Уила да бъде претендентка за трона — рече Елора и започна отново да рисува. — А точно това би се случило, ако се омъжа за Гарет. Тя би станала принцеса със законни претенции към трона и аз никога не бих го допуснала.

— Уила не би била лоша кралица — казах аз и с изненада открих, че съм съвсем искрена.

Бях започнала да харесвам Уила след идването си тук. Тя притежаваше доброта и прозорливост, каквито първоначално не бях забелязала у нея.

— Въпреки това тя няма да бъде кралица. Ти ще бъдеш такава.

— Надявам се, че няма да е скоро — въздъхнах.

— Трябва да бъдеш готова, принцесо. — Тя ме погледна през рамо. — Трябва да си подготвена за това.

— Старая се — уверих я аз. — Работя над способностите си, посещавам всички съвещания и дори чета история в библиотеката. Но въпреки това имам чувството, че трябва да минат още много години, преди да съм готова да бъда истинска кралица.

— Нямаш години на разположение — рече Елора.

— Какво искаш да кажеш? — попитах. — Кога ще бъда кралица? Колко време имам?

— Виждаш ли тази картина? — Елора махна към сложеното на една полица платно, което бях виждала преди в стаята й.

На нея бях изобразена аз, почти същата каквато бях сега, с изключение на това, че носех бяла рокля. На главата ми имаше богато украсена платинена корона, обкичена с диаманти. Елора ме беше нарисувала като кралица.

— Е? — подканих я за обяснение. — Един ден аз ще бъда кралица. И двете знаем това.

— Не, вгледай се в картината. — Тя посочи с дръжката на четката. — Виж лицето си. На колко години си тук?

— Аз… — Присвих очи и се наведох към картината. Не можех да бъда сигурна, но като че ли не бях и ден по-голяма, отколкото бях сега. — Не знам. — Изправих се. — Бих могла да съм и на двайсет и пет.

— Може би — съгласи се Елора, — но това не е чувството, което имам.

— И какво ти подсказва това чувство? — Тя ми обърна гръб, за да скрие лицето си. — Всъщност какви обстоятелства трябва да бъдат налице, за да стана кралица?

— Ти ще станеш кралица при смърт на управляващите монарси — отговори Елора сухо.

— Искаш да кажеш, след като ти умреш? — Почувствах как сърцето се блъска в гърдите ми.

— Да.

— Значи ти смяташ… — гласът ми заглъхна, — че скоро ще умреш?

— Да. — Тя продължи да рисува, сякаш я бях попитала за времето, вместо за предстоящата й смърт.

— Но… — Поклатих глава. — Аз не съм готова. Ти не си ме научила на всичко, което трябва да знам!