Аманда Хокинг - Разкъсана

— Принцесо. — Тове ме докосна малко над лакътя. — Имаме и други дела, за които трябва да се погрижим този следобед. Може би е добре да изпратим гостите си.

— Да, наистина — усмихнах се аз едва-едва. — Извинете ме, но има някои неща, за които трябва да се погрижа.

— Разбира се — усмихна се Сара. — Не бихме искали да ви отнемаме повече време.

— Но ако ти искаш да отнемеш от нашето, знаеш къде да ни намериш — намигна ми Локи.

— Маркиз Стаад — каза Сара хладно.

Тя направи отново реверанс, на който аз отвърнах, след което се обърна и тръгна към вратата. Таласъмът Лъдлоу не каза нищо, но пое шлейфа й, за да не се влачи по земята. Точно на излизане Локи понечи да каже нещо, но Сара му даде знак да мълчи.

След като си отидоха, въздъхнах дълбоко.

— Не беше толкова зле — казах аз. И наистина беше така, но напрежението, което се натрупа преди това, сериозно беше разклатило нервите ми.

Канцлерът се потеше като прасе, но това не беше нищо ново. Сложих ръка на кръста си и се усмихнах с благодарност на Тове. Беше мило от негова страна да ми се притече на помощ в правилния момент.

— Тези дребни таласъми направо ме изваждат от равновесие. — Дънкан потръпна при мисълта за Лъдлоу. — Не знам изобщо как живеят с тях.

— Сигурен съм, че те мислят същото за теб — промърмори Фин.

— Мисля, че всички знаем какво трябва да направим — каза канцлерът, стисвайки месестите си ръце.

— Какво? — попитах аз, тъй като нямах никаква представа какво трябва да направим.

— Трябва да ги нападнем по време на примирието — рече канцлерът. Потта се стичаше към малките му очички и навсякъде по белия му костюм имаше влажни петна.

— Смисълът на едно примирие е да няма нападения — казах аз неуверено. — Ако ги нападнем, това означава, че се отмятаме от него и сме отново във война.

— Трябва да ги ударим, когато най-малко очакват — настоя канцлерът, докато челюстта му потрепваше. — Това е единственият ни шанс да вземем надмощие над тях.

— Не това е нашият шанс да стъпим на краката си след последното нападение и да намерим мирен изход от този конфликт — казах аз, тръсвайки глава. — Трябва да обединим нашата общност и да бъдем колкото може по-силни. Или да измислим как да накараме витра да спрат да ни преследват.

— Е, ние знаем какво можем да им предложим. — Канцлерът ме измери с поглед.

— Ние няма да преговаряме с тях — намеси се Фин.

— Разбира се, че ти няма да преговаряш с никого за нищо — каза канцлерът, поглеждайки го свирепо.

— Не можем да зачеркнем напълно преговорите — обади се Тове и преди Фин да успее да възрази, продължи: — Очевидно е, че няма да им дадем принцесата, но не можем да изключим другите възможности. Достатъчно хора загинаха вече. И след всички тези безконечни конфликти, няма победител. Мисля, че трябва да опитаме нещо различно.

— Точно така — съгласих се аз. — И трябва да използваме наличното време, за да измислим какво да бъде то.

— Искате да им направите някакво друго предложение? — присмя се канцлерът. — Ние не можем да вярваме на краля на Витра!

— Само защото той играе мръсно, не означава, че и ние трябва да последваме примера му — заявих аз.

— Единствената причина да спечелим в последния сблъсък беше, че се бихме на наша територия и най-силните им воини не бяха тук — каза Тове. — Ако ние ги нападнем там, предимството ще бъде на тяхна страна. Ще ни смачкат, както са правили винаги. Трябва да се учим от грешките си.

— Добре! — Канцлерът вдигна вбесен ръце. — Правете каквото искате! Но вината за пролятата кръв ще бъде ваша, не моя!

Той си тръгна победен, а аз се усмихнах на Тове.

— Благодаря ти, че ме подкрепи — казах.

— Това ми е работата — отвърна Тове, свивайки рамене.

След като Сара и Локи заминаха, отидох да докладвам на Елора как съм се справила. Гарет седеше с нея в гостната, а Елора лежеше. Вече не беше толкова бледа, но все още не беше дошла на себе си.

Не се разпрострях много нашироко в разказа си, но те и двамата изглеждаха горди с мен. Това беше първото ми официално поръчение като принцеса и аз се бях представила добре. Елора дори ме похвали. След като излязох от гостната, се чувствах изненадващо добре.

В коридора срещнах Тове. Той излезе от кухнята с няколко чепки грозде. Предложи ми една, но не ми се ядеше и поклатих отрицателно глава.

— Чувстваш ли се вече като истинска принцеса? — попита Тове, докато дъвчеше зърната.

— Не знам. — Подръпнах тежкото диамантено колие, което бях преценила, че е подходящо за случая. — И не знам дали това някога ще се случи. Мисля, че винаги ще се чувствам като самозванец.