Кати Хопкинс - Рецепта за успех

Оставих бележка на мама и закрачих колкото можех по-бързо към автобусната спирка. Хванах автобуса за Осбъри. Това бе селището с най-много магазини в района ни. Ако някъде можеха да се намерят маркови дрехи в магазин за втора употреба, то щеше да е там.

Половин час по-късно слязох от автобуса и огледах редиците витрини от другата страна на автобусната спирка. Бинго — помислих си. — Ето я и втората употреба.

Тъкмо се канех да прекося улицата, когато някой ме потупа по рамото. Обърнах се. Пред мен стоеше най-великолепно изглеждащата жена, която някога бях виждала. Нямаше вид на местна. Всъщност изглеждаше като двайсет и няколко годишна звезда, макар че никога не ме е бивало в определянето на възрастта на хората. Не можех да откъсна поглед от нея, защото приличаше на излязла от страниците на списание „Вог“. Очите й бяха сини като небето в ясен летен ден, имаше перфектен овал на лицето, дълга руса коса, страшно бели зъби и носеше супер яка тениска и джинси с капси по шевовете. По всичко личеше, че бяха суперскъпи. И ухае невероятно — помислих си, когато парфюмът й стигна до мен. Беше сладникав, но деликатен като уханието на бели рози след дъжд.

Тя ми подаде лист хартия и каза с югоизточен акцент:

— Мисля, че това е твое, съкровище!

Погледнах към него. Боже мили! Беше досущ като листа, който ми се лепна вчера в училище.

— О! Но… това… аз… ъъъ… — запелтечих.

Но дамата вече се бе обърнала и се отдалечаваше.

— Не я губи този път — извика през рамо, помаха ми и си отиде.

Погледнах отново листовката. Странно — помислих си. — Защо ли ми я даде? Дали си е помислила, че съм я изпуснала? Каквато и да беше причината, явно наистина бе предназначена за мен. За трети път вече ме намираше. Реших да я разгледам по-късно, пъхнах я в джоба си, прекосих улицата и се отправих към магазина.

Още с влизането си започнах да ровя по рафтовете. Няколко неща изглеждаха обещаващи. След петнадесет минути имах цял куп дрехи за пробване. Дори и да не ми станеха точно, вероятно щях да успея да ги коригирам, понеже ме биваше в преправянето на дрехи. А и бях една от най-добрите по рисуване в училище. Явно съм си творческа натура. Обнадеждена за първи път през деня, влязох в пробната.

Първото, което облякох, беше дълга до коляното черна рокля от лек муселин. Нахлузих я през главата и се погледнах в огледалото.

Твъъърде голяма. Пък и цветът не ми отиваше. Дори и да се приберях набързо у дома и да й теглех един тегел с шевната машина на мама, нямаше да стои добре.

Втората рокля беше от розов сатен.

Пфу. Приличах на шаферка. А и платът беше прекалено лъскав. Нищо кой знае какво.

Третата, в цвят екрю, изглеждаше умопомрачително, докато не я облякох. Оказа се твъъърде дълга. Приличах на дете, надянало роклята на майка си. И цветът пак не ми отиваше.

Четвъртата като че ли бе идеална — къса, в електриковосиньо, с презрамки, връзващи се на тила. Някъде бях чела, че цветът е подходящ за хора със зелени очи като моите.

С триста зора се напъхах в нея. Оказа се страшно тясна. Само деветгодишна би могла да я носи.

Е — помислих си, като се присегнах за петата рокля, която бе от ликра, къса и бяла, — тази май ще ми е точно.

И ми стана. Беше перфектна. Завъртях се в кръг и тогава я видях отзад. Имаше голямо, отвратително петно, сякаш някой бе разлял червено вино на гърба й. Ето защо собственичката й я бе зарязала.

Бях така разочарована, когато си облякох дрехите. Гениалната идея на Уил май нямаше да свърши работа. Върнах дрехите обратно на закачалките, след което порових още малко, но нищо. Само ужасно старомодни неща, които никога не бих облякла. Бях намерила вече най-готините дрехи.

Погледнах часовника си. Беше два часът. Партито започваше в шест и половина, а аз още не бях намерила какво да облека. Абсурд да сложа някоя от опърпаните си стари дрехи от миналата година, трябваше да измисля някакво извинение за пред Джорджи защо няма да отида.

Излязох от магазина, прекосих улицата по посока на автобусната спирка, където извадих брошурата, която получих по-рано. Заразглеждах я, опитвайки се да разбера защо ме преследваше. Огледах я и от двете страни. Рекламираше някакъв деликатесен ресторант и салон за разкрасяване „Пентаграм“. Да, виждах го, намираше се от другата страна на улицата. И някакъв интернет клуб. Да, и него виждах. Не го бях забелязала досега. Имаше и интернет адрес на някаква астрологическа страница. Обичах да чета подобни неща. Всички от Лудетините ги обичахме. Най-редовно следяхме хороскопите си в списанията за момичета. Може би в хороскопа ми имаше нещо специално този месец. Може би в него имаше нещо за затрудненото ми положение — имах бал, на който да отида, а нямах какво да облека.