Дейвид Фарланд - Вълчето братство

— Е, предполагам, че лордовете на масата ще минат с по някой заек — заяде се тя. — Макар че по-малко няма да приема. Не съм свикнала с вкуса на полски мишки.

Боренсон се усмихна загадъчно.

— Хайде. Побързай.

Отиде до гардероба и извади една от простите й сини рокли. Мирима смъкна нощницата си, навлече роклята и започна да връзва връзките на корсажа. Боренсон я гледаше очарован. Тя нахлузи някакви обуща и след няколко мига вече тичаше надолу по стъпалата на кулата, за да не изостане зад него.

— Ловът не мина добре — каза Боренсон и я хвана за ръката. — Дадохме жертви.

Това я учуди. Вярно, в леса все още имаше от черните рунтави върколаци и от великаните главанаци. Радж Атън беше побягнал на юг само преди седмица, изоставяйки онези от войската си, които бяха твърде уморени, за да бягат.

— Жертви?

Той кимна, но не й каза нищо повече.

Излязоха на покритата с камъни улица. Утринният въздух беше хапливо студен и дъхът на Мирима заизлиза на пара. Боренсон бързо я преведе през портикула на кралската порта и забързаха по Пазарната улица към градската порта. Там, малко след подвижния мост, вече се събираше огромна тълпа.

Полята пред замък Силвареста бяха пълни с яркоцветни шатри, пръснали се околовръст като цял град. През последната седмица тук се бяха събрали още над четиристотин хиляди селяни и благородници от цял Хиърдън и отвъдни кралства, за да видят Земния крал Габорн Вал Ордън. Полетата се превръщаха в безкрайни лабиринти от шатри и животни, толкова много, че шатрите вече покриваха близките хълмове, а по низините на юг и на запад изникваха цели селища.

Навсякъде търговци и продавачи вдигаха сергии и сред човешката гмеж никнеха импровизирани пазарища. Сред тълпата се носеше тежката, лютива миризма на печена наденица и тъй като беше празничен ден, стотици странстващи певци вече свиреха на лютни и арфи под всяко дърво.

Четири селянчета свиреха толкова лошо, че Мирима се зачуди сериозно ли го правят, или просто се подиграват на окаяните усилия на други.

Боренсон избута няколко селяци и изгони две-три кучета, за да може Мирима да види какво има в центъра на тълпата.

Това, което видя, я погнуси: на тревата лежеше голяма колкото фургон грамада от сива плът, безока глава на хала. Пипалата й висяха като мъртви червеи на тила, а редиците кристални зъби изглеждаха ужасяващо в лъчите на утринното слънце. Беше мръсна — нали я бяха влачили толкова много мили дотук. Но под мръсотията, по челото, Мирима видя жигосаните по плътта на чудовището руни — руни на сила, които от време на време проблясваха като смътни пламъци. Всяко дете в Роуфхейвън знаеше какво значат тези лицеви руни.

Не беше обикновена хала. Беше магесница.

Сърцето на Мирима се разтуптя, готово да изскочи от гърдите й. Тя усети, че диша на пресекулки и че всеки момент може да припадне. Изведнъж й стана студено и се остави топлината на чуждите тела да я сгрее. Няколко кучета душеха главата на халата и нервно поклащаха опашки.

— Хала магесница? — глухо попита тя. Никой не беше убивал хала магесница в Хиърдън от над хиляда и шестстотин години. Изгледа стъписана главата на звяра. Това чудовище можеше да разкъса на две цял боен кон. Да не говорим за човек.

Наоколо хихикаха селяци; деца протягаха ръце да пипнат ужасната твар.

— Спипахме я в Дънуд, по някакъв стар път, оставен от мътните, под земята. Имаше си самци и потомство, затова ги избихме всички и строшихме яйцата й.

— Колко загинаха? — попита стъписана Мирима.

Боренсон не отговори веднага.

— Четиридесет и един добри рицари — отрони най-сетне. — Биха се добре. Беше жестока битка. — И добави, колкото можеше по-скромно: — Аз лично я убих.

Тя се извърна разярена към него.

— Как можа да го направиш?

Стъписан от реакцията й, той заломоти:

— Н-не беше лесно, признавам. Доста ме затрудни тая вещица. Май никак не й хареса, че ще й вземат главата.

Изведнъж тя разбра всичко съвсем ясно: защо се беше будила всяка сутрин изпълнена с меланхолия, защо толкова трудно можеше да заспи вечер. Беше изплашена. Беше си търсила мъж заради богатството му, но вместо това се беше влюбила. Междувременно мъжът й като че ли повече го интересуваше как по-интересно да бъде убит, вместо да се люби с нея.

Обърна се и бързо закрачи през тълпата — избутваше зяпачите от пътя си — заслепена от сълзи.

Боренсон забърза след нея, хвана я при моста и я обърна към себе си.

— Защо си толкова бясна?