Джо Абъркромби - Полукрал

— Защитете краля! — изкрещя пронизително той, когато видя Ярви да влита в залата, и хората на Одем се скупчиха около краля си и го прикриха с щитове.

Онзи със стрелата в лицето я беше пречупил и сега от бузата му стърчеше парче окървавено дърво. Допреди миг се беше подпирал, олюлявайки се на меча си, но сега го държеше насочен към Ярви.

Нищо изскочи от тайната врата и застана от едната страна на Ярви, Рълф застана от другата, а останалите от наемниците се наредиха покрай тях с насочени напред оръжия.

Запристъпяха бавно покрай Черния трон, надолу по стъпалата на подиума, като не спираха да ругаят на половин дузина различни езици. Хората на Одем тръгнаха напред и скъсиха разстоянието помежду им. Десет крачки каменен под, после осем, шест. Напрежението от предстоящото насилие надвисна отгоре им като буреносен облак.

Тогава майка Гундринг примижа насреща на Ярви и очите ѝ се ококориха:

— Спрете! — изкрещя тя и заудря с жезъла си по пода, огласяйки залата с кънтящ в купола тътен. — Спрете!

Мъжете спряха, облещили очи, озъбени един срещу друг, с потрепващи нервно по дръжките на оръжията пръсти, и Ярви се възползва от възможността, така щедро предоставена от възрастния пастор.

— Мъже на Гетланд! — провикна се той. — Знаете кой съм! Аз съм Ярви, син на Утрик! — Той посочи с кривия недорасъл показалец на сакатата си ръка към Одем. — Това подмолно създание се опита да ми открадне Черния трон, но боговете не търпят задълго узурпатор на него! — Ярви забоде палец в гърдите си. — Законният крал на Гетланд се завърна!

— Женска кукла на конци? — кресна Одем. — Полукрал? Крал на сакатите?

Преди Ярви да успее да изкрещи в отговор, той почувства на рамото си нечия силна длан, която го отмести настрана. Нищо пристъпи покрай него, разкопчавайки катарамата на шлема си.

— Не — отвърна той. — Законният крал.

Той свали шлема, захвърли го настрана и той издрънча на пода, търкулвайки се към стената.

Беше остригал чорлавите кичури и сега главата му беше покрита с посивяла къса коса. Беше обръснал гъстата брада. Разкрилото се под нея лице имаше остри черти, с чупени и зараствали накриво кости. Беше загрубяло от вятър и непосилен труд, покрито с белези от битки и побои. От крехкия просяк не беше останала следа и на неговото място стоеше воин от желязо и камък. Само дълбоко хлътналите му очи бяха същите.

В тях продължаваше да гори онзи налудничав пламък. Но по-горещ и ярък от всякога.

И изведнъж Ярви вече не беше сигурен кой е човекът, с когото беше пропътувал целия път дотук, до когото се беше бил, до когото беше спал. Не беше сигурен кого бе довел в крепостта на Гетланд до самия трон.

Примига озадачен, огледа се. Младите воини от Гетланд продължаваха да гледат свирепо насреща му. Но върху по-старите мъже лицето на Нищо беше подействало като заклинание.

Устите им зееха зяпнали, оръжията се бяха отпуснали в ръцете им, очите им бяха широко облещени, неколцина дори насълзени, треперещите им устни шептяха несвързано. Одем беше по-пребледнял, откакто видя Ярви през процепа в тавана на тунела. Лицето му бе на човек, станал свидетел на края на света.

— Що за магия е това? — прошепна Рълф, но Ярви не можа да му отговори.

Жезълът от елфически метал се изплъзна от пръстите на майка Гундринг и издрънча на пода.

— Удил — прошепна тя, когато ехото заглъхна.

— Да. — Нищо извърна налудничавата си усмивка към Одем. — Добра среща, братко.

И в този момент, чул името, Ярви забеляза приликата между двамата и усети да го побиват тръпки.

Чичо му Удил, чиито несравними умения с меча мъжете превъзнасяха край тренировъчния квадрат, чието тяло не бе изхвърлено мъртво от сърдитото море и чиято погребална могила стоеше празна на бруления от ветровете плаж.

Чичо му Удил бе човекът, стоял до него през всичките дълги месеци.

Чичо му Удил стоеше пред него в момента.

— Време за разплата — каза Нищо. Каза Удил. И пристъпи напред с меч в ръка.

— В Залата на боговете няма да се пролива кръв! — извика майка Гундринг.

Удил се усмихна:

— Боговете не обичат нищо повече от кръвта, пасторе мой. Има ли по-добро място, където да я пролеем?

— Убийте го! — кресна панически Одем, но никой не се впусна да изпълни заповедта му. Никой дори не помръдна от място. — Аз съм вашият крал!

Но властта се оказа крехко създание. Бавно, внимателно, но като един, воините му отстъпиха назад и застанаха в полукръг зад гърба му.

— Черният трон е самотно място, така е — каза Удил и хвърли поглед през рамо към празния черен стол на подиума.