Кристи Голдън: Артас: Възходът на Крал-лич

И все пак негодникът не умираше. Крилете му се мятаха нестабилно, но успяваха да го държат нависоко, а пред смаяния поглед на Артас тялото му започна да се изменя и потъмнява… сякаш беше направено от завихрен черен, виолетов и зелен пушек.

— Ето какво ми подари — извика Илидън.

Гласът му беше станал още по-дълбок. Артас усети тръпки по цялото си тяло. Очите на демона блестяха страховито в завихрената тъмнина, която очертаваше лицето му.

— Този дар… тази сила. И тя ще те унищожи!

От гърлото на Артас се откъсна силен вик и той падна колене. Блестящ зелен огън обля бронята му, попари плътта му и дори за миг приглуши сиянието на Фростморн. През собствения си болезнен вой той чу смеха на Илидън. Зеленият огън отново се изля върху него и задъхан, Артас падна по лице. Но щом огънят отслабна, Артас видя как Илидън се впуска за решаващия си удар и усети как руническият меч, до който успя да се добере, му вдъхва сили.

Фростморн беше негов и той беше на Фростморн, а заедно бяха непобедими.

Илидън замахваше с двете си остриета, приготвяйки се за последен удар, когато Артас вдигна меча си и го запрати нагоре с всичка сила. Острието улучи демона, прониза го и се заби надълбоко.

Илидън се строполи с гръм на земята. От голото му тяло бликна кръв, която разтопи снега около него с тихо свистене. Гърдите му се повдигаха и свиваха с мъка. Вече нямаше полза от прехвалените му остриета. Едното лежеше захвърлено настрани, а другото още беше в ръката, която дори не можеше да свие пръсти около дръжката му. Артас се изправи, все още усещайки болката от демоничния огън на Илидън. За известно време остана загледан в него, за да запечата образа в съзнанието си. Мислеше да нанесе довършващия удар, но после реши да остави това на безмилостния студ тук, на това място. По-голямо желание гореше в него и той се обърна да погледне нагоре към кулата, която се извисяваше над него.

Преглътна тежко и просто застина за миг, осъзнавайки, без да знае как, че нещо предстоеше изцяло да се промени. После си пое дълбоко дъх и влезе в пещерата.

Артас се движеше като замаян надолу по извитите тунели, които водеха надълбоко към земните недра. Краката му сякаш сами го водеха и макар да нямаше друг шум — явно нямаше кой да оспори присъствието му тук — той не чуваше, а по-скоро чувстваше дълбоко пулсиране на енергия. Той продължи да слиза надолу, усещайки как тази енергия го дърпа все по-силно към съдбата му.

Отгоре се появи студена синьобяла светлина. Артас се насочи към нея, почти се затича и премина през тунела, който се оказа, че води към тронната зала. И точно пред него се показа това, което накара дъхът му да секне.

Затворът на Крал-лич беше на върха на извита кула със синьозелен връх. Беше изваяна от блестящ лед, който не беше точно лед, и се извисяваше високо до самия таван на пещерата. Около нея се извиваше пътечка, водеща нагоре. Изпълнен със силата на Крал-лич, Артас не беше уморен, но нежелани спомени накацаха като мухи в съзнанието му, докато отместваше единия си ботуш пред другия. Появиха се думи, фрази, образи. „Запомни, Артас. Ние сме паладини. Отмъщението не е част от това, което трябва да правим. Ако позволим емоциите ни да доведат до кръвопролитие, ще се обезчестим също като орките.“ Джейна… О, Джейна… „Явно никой нищо не ти отказва, още по-малко аз.“ „Не се отказвай от мен, Джейна. Никога не ме отхвърляй. Моля те.“ „Никога не бих го направила, Артас. Никога.“ Той продължаваше непреклонно да се изкачва нагоре. „Знаем твърде малко… не можем просто да ги убием като животни заради собствения ни страх!“ „Т’ва е лоша ра’ота, момче. Оста’и го меча. Да си остане тука, загубен и забравен. Ша намерим друг начин да спасим хор’та ти. Се’а да вървим, ша се върнем и ша измислим нещо.“ Единият му крак следваше другия… нагоре и все нагоре. Спомни си за фигурата с черни криле. „Ще ти кажа едно последно нещо. Само запомни: колкото повече се стремиш да избиеш враговете си, толкова по-бързо ще предадеш хората си в ръцете им.“

Тези спомени го преследваха, стягаха сърцето му, но имаше един образ, един глас, който беше по-силен и неудържим от останалите — той му шепнеше и му вдъхваше сили. „Ела по-близо, първенецо. Идва мигът на освобождението ми, а с него и възнесението на истинската сила.“ Артас продължаваше да се изкачва, приковал очи към върха — там се намираше огромно парче дебел син лед, в което беше затворен този, който доведе Артас до тук. Артас се изкачи, спря на метър от него и остана на място, загледан в трудно различимата фигура в леда. Около огромния къс лед се стелеше мъгла, която още повече скриваше образа.