Кристин Кашор - Даровита

Наведе се и пое товара й. Намести го върху тънките си рамене, а тя се облегна на стената, за да си поеме дъх.

— Не съм даровита с великанска сила — напомни му. — Вие, недаровитите, не разбирате. Мислите, че щом имаме една Дарба, имаме всякакви.

— Опитвал съм кейковете ти и помня как бродираше. Несъмнено притежаваш няколко дарби. — Той се засмя в сивия светлик и тя му се усмихна в отговор. — Всичко ли мина по план?

Тя си представи лиенида в крепостта на Мургон.

— Да, до голяма степен.

— Сега върви — подкани я той. — Пази се. А аз ще се погрижа за този тук.

Обърна се и изпълзя навътре с живия вързоп. Тя се втурна надолу по разтрошените стъпала и свърна по алея на изток. Спусна ниско качулката си и се затича към розовеещото небе.

Тичаше край къщи, работилници и гостилници. Градът се пробуждаше, улиците миришеха на прясно изпечен хляб. Профуча край млекаря, задрямал върху каруцата си, теглена от сънен кон.

Чувстваше се лека без товара, а и пътят се виеше надолу. Навлезе бързо и безшумно в източните поля и продължи да тича. Видя жена да носи кобилица с ведра в двора на съседното стопанство.

Там, където започнаха дърветата, Катса забави ход. Сега трябваше да се движи предпазливо, за да не чупи клони и да не оставя дири до мястото на срещата. Пътеката и без друго изглеждаше издайнически утъпкана. Ол и Гидън, а и другите от Съвета, никога не внимаваха колкото нея и, разбира се, конете винаги оставяха следи. Скоро щеше да се наложи да сменят мястото.

Когато навлезе в гъсталака, където се намираше укритието им, вече се бе съмнало. Конете пасяха. Гидън лежеше на земята. Ол се бе облегнал върху купчина седла. И двамата спяха.

Катса спотаи раздразнението си и тръгна към конете. Поздрави животните и повдигна копитата им едно по едно да провери за цепнатини и камъчета. Конете се бяха справили добре и поне те разбираха, че не бива да заспиват в гората — толкова близо до града и толкова далеч от мястото, където Ранда смяташе, че се намират. Жребецът й изпръхтя и Ол се раздвижи зад нея.

— Ами ако някой ви беше открил? — поинтересува се тя. — Заспали в гората, вместо да сте преполовили пътя до източната граница. — Говореше, опряла лице в седлото, и галеше хълбока на коня. — Как щяхте да се оправдаете?

— Заспал съм неволно, милейди — отвърна Ол.

— Това не ме успокоява.

— Не всички са неуморни като теб, милейди, особено побелелите. Хайде, нищо лошо не се е случило. — Той побутна Гидън, който откликна, закривайки очи с ръце. — Събуждай се, милорд. Трябва да тръгваме.

Катса не продума. Завърза торбите за седлото и зачака до конете. Ол донесе другите торби и ги окачи на седлата.

— Принц Тийлиф е в безопасност, нали, милейди?

— Да.

Гидън се надигна криво-ляво, чешейки кафявата си брада. Разви самун хляб и й го подаде, но тя поклати глава.

— Ще ям по-късно.

Гидън си отчупи комат и даде самуна на Ол.

— Ядосана си, че не ни свари да правим гимнастически упражнения, или да подскачаме от клон на клон.

— Ами ако ви бяха хванали, Гидън? Ако ви бяха видели, къде щяхте да сте сега?

— Щяхме да измислим нещо — отвърна Гидън. — Ти щеше да ни спасиш, както спасяваш всички.

Той се усмихна. Топлите му очи озариха красивото му, спокойно лице, което обаче не умили Катса. Гидън беше по-млад дори от Рафин, силен и добър ездач. Нямаше извинение, че е заспал.

— Хайде, милорд — подкани го Ол. — Ще изядем хляба върху седлата. Иначе нашата дама ще тръгне без нас.

Разбира се, подкачаха я. Знаеше за колко придирчива я смятат. Но знаеше също, че не би си позволила да заспи, когато е рисковано.

Те обаче нямаше да оставят лиенида жив. Научеха ли, щяха да се разгневят, а тя нямаше как да ги успокои с разумно основание.

Поеха на изток по горска просека, успоредна на главния път. Спуснаха ниско качулките си и пришпориха конете. След няколко минути тропотът на конски копита успокои Катса и потуши гнева й. Движението винаги разсейваше тревогите й.

Горите в Южен Мидлънс се превърнаха във възвишения; ниските хълмове в началото ставаха все по-високи, колкото повече наближаваха Естил. Спряха само веднъж по пладне да сменят конете в отдалечена гостилница, предложила услугите си на Съвета.

С новите отпочинали коне напредваха добре и на смрачаване стигнаха до естилската граница. Ако тръгнеха рано сутринта, щяха да пристигнат в естилското имение — крайната им цел — преди обед, да изпълнят задачата, възложена им от Ранда, и да поемат по обратния път. Дори без да препускат с главоломна скорост, щяха да се върнат в столицата на Ранда преди залез-слънце на другия ден — точно когато ги очакваха. Тогава Катса щеше да разбере дали принц Рафин е научил нещо от лиенидския старец.