Кристин Кашор: Даровита

Крал Ранда не възрази Ол да й отделя време. Напротив. Катса нямаше да е полезна, ако не се научеше да се владее.

И сега, пред замъка на крал Мургон, никой не би разкритикувал самообладанието й. Тя се движеше по тревата край чакълените алеи бързо и безшумно. Ол и Гидън сигурно бяха стигнали вече до градинската стена, където двама слуги на Мургон, приятели на Съвета, пазеха конете им. Самата тя се намираше съвсем близо дотам. Виждаше тъмната линия отпред, черна на фона на черното небе.

Мислите й кръжаха вихрено, но не витаеха без посока. Сетивата й бяха нащрек. Долавяше как падат листата в градината, как шумолят клоните. И затова се изуми, когато един мъж изплува от мрака и я сграбчи изотзад. Уви ръка около гърдите й и притисна нож към гърлото й. Отвори уста да проговори, но в миг тя прикова ръката му, изтръгна ножа и го захвърли на земята. Преметна мъжа напред през раменете си. Той се приземи прав.

Умът й заработи трескаво. Този мъж притежаваше Дарба. Дарба да се сражава. Беше ясно. И освен ако ръката му, обгърнала я през гърдите, не беше безчувствена, знаеше, че е жена.

Той се обърна към нея. Изгледаха се предпазливо — две сенки, застанали една срещу друга. Той проговори.

— Чух за дама с такава Дарба.

Гласът му, дрезгав и дълбок, произнасяше напевно думите; акцентът й беше непознат. Трябваше да разбере кой е, за да прецени как да постъпи с него.

— Недоумявам какво прави тази дама толкова далеч от родния дом? Защо тича из двора на крал Мургон посред нощ?

Премести се леко, заставайки между нея и стената. Беше по-висок от нея и се движеше гъвкаво като котка. Измамно спокоен, готов за скок. Факлата, осветяваща съседната пътека, озари златните халки в ушите му. Нямаше брада — като лиенидите.

Тя се прехвърли от крак на крак; тялото й се подготвяше като неговото. Не разполагаше с много време за размисъл. Той знаеше коя е. Но ако беше лиенид, не искаше да го убива.

— Нищо ли няма да ми кажете, милейди? Защото няма да ви пусна да си тръгнете без обяснение.

Някаква шеговита нотка звънна в гласа му. Тя го наблюдаваше мълчаливо. Той разпери плавно ръце и златните му пръстени просияха. Това й стигаше. Халките в ушите му, пръстените, напевния говор й казваха достатъчно.

— Ти си лиенид — отбеляза тя.

— Имаш добро зрение — отвърна той.

— Но не виждам цвета на очите ти.

Той се засмя.

— Аз мисля, че различавам твоите.

Благоразумието й нашепваше да го убие.

— И твърдиш, че аз съм далеч от дома? — попита тя. — Какво търси лиенид в Двора на крал Мургон?

— Ще ти кажа защо съм тук, ако ти ми кажеш защо си тук.

— Нищо няма да ти кажа, а ти трябва да ме пуснеш.

— Трябва ли?

— Ако не ме пуснеш, ще се наложи да мина със сила.

— Ще успееш ли?

Тя се престори, че отскача надясно, но той я отбягна с лекота. Тя повтори опита по-бързо. Пак й избяга. Беше много ловък. Но тя беше Катса.

— Ще успея — увери го тя.

— О! — възкликна шеговито той. — Ами ако ти отнеме часове?

Защо си играеше с нея? Защо не вдигаше тревога? Навярно и той се бе вмъкнал потайно тук. Значеше ли това, че й е съюзник? След като е лиенид, щеше ли да остане доволен, че тя освобождава лиенидски пленник? Да, ако не е предател. Но ако няма представа кой лежи в тъмниците на Мургон? Мургон пазеше ревниво тайната.

Съветът би казал да го убие. Съветът би сметнал, че ще ги подложи на риск, ако остави жив мъж, който знае коя е. Но той не приличаше на нито един от противниците й. Не изглеждаше жесток, глупав или заплашителен.

Не биваше да убива един лиенид, спасявайки друг.

Беше глупачка и сигурно щеше да съжалява, но не искаше да го убива.

— Вярвам ти — рече той неочаквано.

Отстъпи от пътя й и й махна да върви. Стори й се много странен и много импулсивен, но усети, че вече не е нащрек, и реши да не прахосва възможността. Замахна рязко с крак и го ритна по челото. Очите му се ококориха от изненада и той се строполи на земята.

— Май не биваше да те нападам. — Тя изпъна натежалите му в съня крайници. — Но не знам какво да мисля за теб и рискувам достатъчно, оставяйки те жив.

Измъкна хапчетата от ръкава си и пусна едно в устата му. Обърна лицето му към пламъка на факлата. Беше по-млад, отколкото смяташе, не много по-голям от нея, на деветнайсет-двайсет години. От челото му бликна струйка кръв и се стече към ухото. Яката на ризата му беше разтворена и факлата очерта ключиците му.

Какъв особняк! Рафин сигурно знае кой е.

Тя се опомни. Ол и Гидън я чакаха.