Кристин Кашор - Даровита

— Добро утро, милорд — поздрави Гидън. — Простете, че прекъсваме закуската ви. Знаете ли защо сме тук?

Лордът проговори с неимоверно усилие.

— Нямам ни най-малка представа — отвърна, стискайки се за гърлото.

— Нима? Лейди Катса ще ви помогне да се досетите — осведоми го Гидън. — Милейди?

Катса пристъпи напред.

— Добре, де, добре…

Лордът стана. Краката му блъснаха масата и една чаша се прекатури. Висок и широкоплещест, по-едър дори от Гидън и Ол, сега изглеждаше тромав, с разтреперани ръце, а очите му блуждаеха из стаята, но отбягваха Катса. Върху брадата беше полепнало парче от яйце. Толкова глупав, толкова грамаден мъж, толкова уплашен. Катса го наблюдаваше безизразно, за да не разберат другите колко й е неприятно да прави това.

— О, спомнихте си значи! — възкликна Гидън. — Нали? Стана ви ясно защо сме дошли?

— Дължа ви пари — отвърна лордът. — Дошли сте да си приберете дължимото.

— Браво! — Гидън говореше като на дете. — И защо ни дължите пари? За колко акра гора беше споразумението? Припомнете ми, капитане.

— Двайсет акра, милорд — осведоми го услужливо Ол.

— А колко акра е изсякъл лордът, капитане?

— Двайсет и три акра, милорд.

— Двайсет и три акра! — удиви се Гидън. — Сериозна разлика, нали?

— Ужасна грешка! — Лордът се опита да се усмихна, но лицето му се сгърчи в болезнена гримаса. — Не преценихме, че ще ни е нужен повече дървен материал. Ще ви платя незабавно, разбира се. Само кажете колко.

— Причинихте сериозно неудобство на крал Ранда — осведоми го Гидън. — Унищожихте три акра от гората му. Горите на краля не са неизчерпаеми.

— Разбира се, разбира се. Ужасна грешка…

— Наложи се да бием път, за да уредим въпроса — продължи Гидън. — Отсъствието ни затруднява краля.

— Разбира се — повтори лордът. — Разбира се.

— Ако удвоите първоначалната сума, ще обезщетите краля за причинените неудобства.

Лордът облиза устни.

— Да удвоя заплащането… Да… Звучи разумно.

Гидън се усмихна.

— Добре. Прислужникът ви ще ни заведе ли в съкровищницата?

— Да, да, веднага. — Лордът махна на прислужника. — Бързо, човече! Бързо!

— Лейди Катса — каза Гидън, когато с Ол тръгнаха към вратата, — защо не останете тук? Да правите компания на негово сиятелство?

Прислужникът изведе Гидън и Ол от стаята. Тежките врати се затвориха зад тях. Катса и лордът останаха сами.

Тя впи очи в него. Лордът дишаше накъсано, лицето му бе пребледняло. Не я поглеждаше. Изглеждаше, сякаш всеки момент ще припадне.

— Седни — обади се Катса.

Той се строполи върху стола с тихо стенание.

— Погледни ме — нареди тя.

Очите му се стрелнаха към лицето й и после се плъзнаха към ръцете й. Жертвите на Ранда винаги гледаха ръцете й и отбягваха лицето й. Не смееха да срещнат погледа й. И очакваха да ги удари.

Катса въздъхна.

Той отвори уста да проговори, но успя само да изграчи.

— Не те чувам — каза Катса.

Той прочисти гърло.

— Имам семейство. Трябва да се грижа за децата си. Прави каквото искаш, но те умолявам да не ме убиваш.

— Заради семейството ти ли?

Една сълза се стече към брадата му.

— И заради мен. Не искам да умирам.

Не искаше да умира, разбира се, за три акра гора.

— Не убивам хора, откраднали три акра дървета от краля — увери го тя. — И заплатили прескъпо в злато. Такова престъпление се наказва със счупена ръка или отрязан пръст.

Тя пристъпи към него и измъкна камата си от канията. Той задиша тежко, вперил очи в яйцата и плодовете в чинията му. Катса се запита дали ще повърне, или ще се разхлипа. Той обаче само побутна чинията на една страна. После избута преобърнатата чаша и сребърните прибори. Разпери пръсти върху масата. Наведе глава и зачака.

Налегна я умора. Беше по-лесно да спазва заповедите на Ранда, когато плачеха или молеха за пощада, когато не запазваха и капчица достойнство. А и Ранда не бе загрижен за горите си; интересуваха го само парите и властта. В гората винаги никнат дървета. А пръстите не порастват отново.

Тя прибра камата в ножницата. Реши да му счупи ръката, крака или ключицата — болезнено счупване. Ала ръцете й тежаха като желязо, а краката й отказваха да се раздвижат.

Лордът пое дълбоко дъх, но не помръдна и не продума. Беше лъжец, крадец и глупак.

Ала някак си й беше все едно.

— Смел си — въздъхна тя шумно, — макар отначало да не изглеждаше така.

Скочи към масата и го удари по слепоочието както бе направила със стражите на Мургон. Той се сгърчи и падна от стола.