Кристин Кашор - Огнена

Тя дори не можеше да си представи какво е чувството да не изпитваш нито страх, нито срам.

Въздухът овлажня и застудя. Тази нощ умиротворението й убягваше.

Тръгна бавно към дървото. Опита се да се покатери, но ноктите й само издраскаха немощно ствола му и тя разбра, че за нищо на света няма да успее да се върне в спалнята си така, както бе излязла от там.

Гръм и мълнии, помисли си горчиво, облегна се на дървото, изтерзана от болка и изтощение, ругаейки глупостта си. Оставаха й две възможности и двете неприемливи. Или да се предаде на стражите пред вратите и утре да води битка за свободата си с Арчър, или да влезе в ума на някой от войниците и да го подлъже.

Съзнанието й се пресегна предпазливо да провери кой е наблизо. Бракониерът спеше в клетката си. Пред страничния вход на къщата стоеше на пост по-възрастен страж на име Крел — беше й нещо като приятел, или би могъл да бъде, ако не проявяваше склонност да й се възхищава твърде много. Крел бе музикант, талантлив като нея и по-опитен и понякога свиреха заедно — Файър на цигулката, а той на флейта или свирка. Крел вярваше непоклатимо в безупречността й и никога не би се усъмнил в нея. Лесна мишена.

Файър въздъхна. Арчър бе по-добър приятел, когато не знаеше всяка подробност от живота и мислите й. Налагаше се да го направи.

Прокрадна се към къщата и се шмугна сред дърветата край страничния вход. Усещането, че чудовище се пресяга към портите на съзнанието ти, е едва доловимо. Силен и опитен човек е в състояние да се научи да разпознава посегателството и да залоства портите. Тази нощ умът на Крел бе нащрек за нашественици, но не точно такива. Мислите му бяха отворени и отегчени и тя пропълзя в тях. Той забеляза промяната и се сепна, ала тя тутакси отвлече вниманието му. Чу нещо. Ето пак… Чуваш ли го? Викове пред къщата. Отиди да видиш какво става.

Крел бързо се отдалечи от вратата, обръщайки й гръб. Тя излезе измежду дърветата и тръгна към вратата.

Не чуваш нищо зад теб. Шумът долита отпред. Вратата зад теб е затворена.

Той не се обърна назад, не се подвоуми дори що за мисли се въртят в главата му. Тя отвори вратата, вмъкна се вътре и я затвори. Облегна се върху стената в коридора, необяснимо отчаяна колко е лесно. Смяташе за нередно да успееш да заблудиш някого с такава лекота.

Погнусена от себе си, се заизкачва към спалнята. В главата й натрапчиво се настани една песен; незнайно защо се повтаряше отново и отново — погребална делсийска мелодия, оплакваща погубения живот.

Сигурно спомените за баща й я бяха пробудили. Никога не беше я свирила на цигулката, нито пък я изпълняваше в негова памет. След смъртта му се чувстваше твърде зашеметена от скръб и объркване, та да свири. Запалиха огън за него, но тя не отиде да го види.

Кансрел й подари цигулката. Една от чудатите му прояви на благосклонност, понеже той нямаше търпение да слуша музиката й. Сега Файър бе сама, единственото чудовище с човешки облик в Делс, а цигулката бе един от малкото й щастливи спомени с него.

Щастливи?

Понякога в спомените за него навярно се прокрадваше радост. Ала това не променяше действителността. Всичко объркано в Делс по един или друг начин водеше началото си от Кансрел.

Тази мисъл определено не звучеше успокоително. Сломена от умора, заспа дълбоко и засънува в съпровода на делсийската жална песен.

Файър се събуди и усети първо болка, а после необичайно оживление в къщата. Полежа неподвижно, попивайки суетнята. На долния етаж се щураха стражи. Арчър бе сред тях.

Една прислужница мина край вратата на спалнята и Файър докосна съзнанието й. Повика я. Момичето влезе в стаята, без да поглежда Файър. Очите й останаха упорито впити в четката за прах в ръката й. Е, поне бе дошла. Някои се преструваха, че не я чуват.

— Да, господарке? — изрече напрегнато момичето.

— Защо има толкова много хора долу, Софи?

— Тази сутрин намерили бракониера мъртъв в клетката му, господарке — обясни Софи. — Със стрела в гърлото.

Обърна се рязко и захлопна вратата зад себе си, оставяйки Файър сама с отчаянието й. Чувстваше се виновна, задето мъжът я е взел за сърна.

Облече се и слезе при иконома си. Беловласият и твърдоглав Донъл й служеше, откакто се бе родила. Повдигна посивелите си вежди и кимна към задната тераса с думите:

— Опънал е тетивата.

Файър разбра, че говори за Арчър, чийто гняв усещаше през стената. Колкото и да се горещеше, Арчър не обичаше под неговия покрив да умират хора.