Кристин Кашор - Огнена

— Помогни ми да си покрия косата, Донъл.

След минута, пребрадена с кафяв шал, Файър отиде при ядосания Арчър. Влажният въздух миришеше на дъжд. Арчър носеше дълго кафяво палто. Всичко у него излъчваше острота — лъка в ръката му, стрелите на гърба му, резките му движения, погледът, с който изпепеляваше възвишенията.

— Трябваше да го предвидя — отсече той, без да я поглежда. — Той ни предупреди какво ще се случи.

— Нищо не можеше да направиш. И без друго не ти достигат стражи.

— По-добре да го бях затворил вътре.

— И колцина щеше да оставиш да го пазят? Живеем в каменни къщи, Арчър, не в дворци. Нямаме тъмници.

— Луди сме! — махна с ръка той. — Самозалъгваме се, че можем да живеем тук, далеч от Кралския град, и да се защитаваме от пикийците, от крадците и шпионите на бунтовните лордове.

Пикийците, лодкарите от земята над Делс, понякога наистина прекосяваха границата да крадат дърва и дори работници от делсийския север. Ала мъжете от Пикия, макар да не си приличаха като две капки вода, бяха едри и по-светлокожи от делсийските си съседи. Във всеки случай не бяха дребни и смугли като синеокия бракониер. Освен това говореха с отчетлив гърлен акцент.

— Той не изглеждаше и не говореше като пикиец — отбеляза Файър. — Беше делсиец като нас: чист, спретнат и с добри обноски. Не приличаше на разбойник.

— Е, тогава е бил шпионин — тросна се Арчър с твърдото намерение да не се успокоява. — Лорд Майдог и лорд Джентиан са изпратили шпиони из цялото кралство. Шпионират принца, шпионират се един друг… Слухтят и за теб — добави мрачно. — Не ти ли е хрумвало, че враговете на крал Наш и принц Бриган искат да те откраднат, за да те използват като оръжие срещу кралското семейство?

— Подозираш всекиго в желание да ме открадне — напомни му меко Файър. — Ако баща ти ме върже и ме продаде на зоопарк за чудовища, ще кажеш, че си го подозирал от самото начало.

— Длъжна си да подозираш приятелите си — процеди той през зъби. — Всички освен мен и Брокър. Не бива да излизаш без охрана и трябва по-бързо да се вмъкваш в ума на всеки срещнат. Тогава няма да се притеснявам толкова.

Вече бяха бодили десетки такива спорове и той знаеше отговорите й наизуст.

— Бракониерът не беше шпионин нито на лорд Майдог, нито на лорд Джентиан — успокои го тя.

— Майдог е събрал многобройна армия на североизток. Имението ни заема по-централно място от неговото. Реши ли да го завземе, за да го използва като твърдина във войната срещу краля, няма да успеем да го спрем.

— Вразуми се, Арчър. Кралските войски няма да ни оставят да се защитаваме сами. А и бракониерът не бе изпратен тук от бунтовен лорд. Умът му блуждаеше. Майдог не би наел празноглавец за разузнавач. Джентиан не е прозорлив като Майдог, вярно, но не е и чак такъв глупак, та да използва за шпиони хора с объркани, изветрели мозъци.

— Добре, добре — извиси раздразнено глас Арчър. — Тогава се връщам на теорията, че ти си причината. Още щом те разпозна, той захленчи как ще го убият и явно е бил правилно осведомен. Как си го обясняваш? Кой е този мъж и защо е мъртъв?

Мъртъв е, защото ме нарани, помисли си Файър. Или защото тя го бе видяла и бе разговаряла с него. Звучеше несвързано, но с Арчър щяха да се посмеят добре, ако бе в настроение за такива шеги. Убиецът на бракониера беше лика-прилика с Арчър, защото и той мразеше да нараняват Файър и да се запознават с нея.

— Бил е ловък стрелец — отбеляза на глас тя.

Арчър продължаваше да се взира ядосано в далечината, сякаш очаква убиецът да изскочи иззад някоя скала и да му помаха.

— Ммм?

— Щеше да се спогодиш с този убиец, Арчър. Стрелял е през външните решетки и през решетките на клетката на бракониера, нали? Явно е бил добър стрелец.

Възхищението от уменията на другия стрелец го поразведри.

— Не само. Съдейки по дълбочината на раната и ъгъла, сигурно е стрелял отдалеч — от дърветата отвъд хълма. — Арчър посочи голото възвишение, където Файър се бе изкачила снощи.

— През два реда решетки е улучил гърлото на бракониера! Поне знаем, че никой от съседите ни не го е направил лично. Не биха могли.

— А ти?

Въпросът бе малък подарък, с цел да повдигне духа му, защото нямаше изстрел, който Арчър да не е в състояние да повтори. Той й се усмихна широко. После я погледна с присвити очи. Лицето му поомекна.

— Какъв звяр съм! Не те попитах как се чувстваш тази сутрин!

Мускулите по гърба й бяха като стегнати възли, превързаната ръка я болеше, цялото й тяло плащаше прескъпо за самоналоженото снощно изпитание.