Кристин Кашор - Огнена

Файър лежеше и се бореше със сънищата и спомените. Ревящият чудовищен леопард, среднощно син на златни петна, притиснал баща й с цялата си тежест. Мирисът на кръвта на баща й, неповторимите му очи, втренчени в нея, недоумяващи. Умиращи.

Прииска й се да не бе отпращала Арчър. Той разбираше кошмарите й, беше жив и страстен. Нуждаеше се от присъствието, от жизнеността му.

Мяташе се все по-неспокойно в леглото и накрая направи нещо, което би вбесило Арчър. Стана, довлече се до дрешника и облече — бавно, болезнено — палто и панталони, черни, за да се сливат с нощта. Опитът да увие косата си в черно едва не я върна обратно в леглото, защото й трябваха и двете ръце, а вдигането на лявата предизвикваше истинска агония. Успя някак си, но се принуди да погледне в огледалото, за да провери дали някой кичур не се подава. Обикновено избягваше огледалата. Смущаваше се да се смайва от себе си.

Пъхна нож в колана си, взе копие и се престори на глуха, макар съвестта да й нашепваше, припяваше, крещеше, че тази нощ е неспособна да се защити от бодливо прасе, камо ли от чудовищна птица или вълк.

Следваше най-трудната част — с една ръка да се измъкне тайно от собствената си къща, като излази по дървото пред прозореца, защото стражите на Арчър бдяха пред всички врати и нямаше да й позволят да се скита по хълмовете ранена и сама. Освен ако не ги заблуди с помощта на силата си — нещо, което не би сторила. Стражите на Арчър й се доверяваха.

Арчър пръв забеляза колко близо е старото дърво до къщата и колко е лесно да се изкатери нощем по него. Това се случи преди две години. Тогава баща й беше жив, Арчър бе на осемнайсет, а Файър — на петнайсет и приятелството им се бе развило по начин, който предпочитаха да пазят в тайна от стражите на Кансръл. Неочакваното, сладостно развитие увеличаваше оскъдния й списък с удоволствия. Арчър обаче не разбра, че Файър също започна да използва маршрута му, почти веднага — първо заобикаляше хората на Кансръл, а после, след смъртта му, хората на Арчър. Не за да прави нещо стъписващо и забранено, а за да се разхожда сама нощем.

Хвърли копието през прозореца. Последвалото изпитание включваше много сподавени ругатни, потене, прокъсани дрехи и изпочупени нокти. Стъпила на твърда земя, обляна в пот, разтреперана и осъзнала кристално ясно колко глупаво е постъпила, тя се подпря на копието като на бастун и закуцука, отдалечавайки се от къщата. Не искаше да отива надалеч — само там, където свършваха дърветата, за да вижда звездите.

Звездите винаги я утешаваха в самотата. Представяше си ги като красиви същества, сияйни и студени като нея; самотни, тъжни и мълчаливи като нея.

Тази нощ те блещукаха ярко в небето.

Изправена на скалистата поляна отвъд клетките на Кансръл, тя се къпеше в светлината на звездите и се опитваше да попие умиротворението им. Дишаше дълбоко и разтриваше белега от стрела на хълбока й. Имаше го от месеци, но току я наболяваше. Познато страдание — всяка нова рана пробуждаше старите.

Досега никога не я бяха ранявали случайно. Когато обрисуваше мислено белезите си, й ставаше почти забавно. Имаше белег от кама над лакътя, друг — на корема, на гърба пък — прорез от стрела. Случваше се. На всеки миролюбив човек се падаше по един, който искаше да я нарани, дори да я убие, защото не може да притежава красотата й или защото презира баща й. И на всяко нападение, оставило белег, се падаха пет-шест, които бе успяла да възпре.

По китката й се виждаха следи от вълчи зъби. По рамото — белези от нокти на хищна птица. И вълкът, и птицата бяха чудовища. Имаше и други рани — дребни, невидими. Тази сутрин в града горещите очи на някакъв мъж заопипваха тялото й, а съпругата му до него я гледаше с ревност и омраза. Или ежемесечното унижение по време на женското й кървене да я придружава страж, за да я закриля от чудовищата, надушващи кръвта й.

— Не бива да се притесняваш — повтаряше й Кансръл. — Трябва да се радваш. Не усещаш ли колко е приятно да въздействаш на всеки и всичко със самото си съществуване?

Кансръл не изпитваше унижение. Той отглеждаше чудовищни животни като домашни любимци — сребристо лилава граблива птица, морав планински лъв, тревистозелена мечка със златисти отблясъци. Среднощно синият леопард със златни петна също му беше питомец. Нарочно не ги дохранваше и се разхождаше край клетките им с непокрита коса, прорязвайки кожата си с върха на ножа, та капки кръв да избият върху нея. Обичаше да кара чудовищата си да вият, да реват и да стържат със зъби по металните решетки, подивели от желание да ги впият в чудовищното му тяло.