Кристин Кашор - Огнена

Имикър се усмихна по-широко и избухна в смях. Смехът му зарази Ларч и той също се засмя. Колко обичаше това дете! Със сърце, преляло от обич и щастие, той разпери ръце. Имикър пристъпи към него и заби камата си в корема му. Ларч падна като камък.

Имикър се наведе над него.

— Беше чудесен — прошепна му. — Ще ми липсва всеотдайността ти. Ще ми се да заблуждавам с лекота всички, както заблуждавах теб. Ще ми се всички да бяха глупави като теб, татко.

Странно беше да умираш. Студено и замайващо подобно на пропадането по ската на монсийската планина. Ларч обаче разбираше, че не пада по никакъв скат. В смъртта той проумя ясно и за пръв път от години насам къде е и какво се случва. Последната му мисъл бе, че не от глупост е позволявал на сина си да го омайва толкова лесно с думи. А от обич. Обичта на Ларч му пречеше да прозре Дарбата на Имикър, защото дълго преди появата му на белия свят, когато синът му бе само обещание в тялото на Микра, Ларч вече бе омагьосан.

Петнайсет минути по-късно тялото на Ларч и къщата му горяха, а Имикър препускаше с понито си на север през планинските проломи. Движението му доставяше удоволствие. Напоследък се бе отегчил от земите наоколо и от съседите си и не го свърташе. Беше готов за нещо повече.

Реши да отбележи новата ера в живота си, като смени глупавото си, сантиментално име. Харесваше му особения начин, по който местните произнасяха името на Ларч.

Реши да се нарече Лек.

Отмина една година.

Файър не се изненада, че мъжът в гората я простреля. Изненада се, че я простреля случайно.

Стрелата се заби право в рамото й и я отхвърли настрани към близката скала. Дъхът й секна и тя се строполи на земята. Пусна лъка и посегна с разтреперана ръка към ножа, затъкнат в обувката й. Независимо от упоритата болка тя съсредоточи съзнанието си отвъд нея, студено и ясно като самотна звезда в черното зимно небе. Ако мъжът бе хладнокръвен и самоуверен, щеше да се защити от нея, но Файър рядко срещаше такива хора. Най-често се опитваха да я наранят ядосани, самонадеяни или уплашени мъже и тя намираше пролуки в крепостта на умовете им и се вмъкваше в тях.

Веднага намери съзнанието на този мъж — широко, почти гостоприемно отворено. Почуди се дали не е глупак, нает от другиго. Сниши се до скалата — стиснала зъби въпреки болката — внимателно, за да не повреди калъфа с цигулката, провесен зад гърба й. Дочу стъпките на мъжа сред дърветата, после диханието му. Нямаше време за губене, защото намереше ли я, той щеше да я простреля отново. Не искаш да ме убиеш. Отказал си се.

Той заобиколи едно дърво, сините му очи я зърнаха и се разшириха от удивление и ужас.

— Момиче! Не! — извика мъжът.

Файър размисли бързо. Нима не е искал да я убие? Не е познал коя е? Или е търсел момче или мъж? Арчър? С усилие на волята успокои гласа си.

— В кого се целеше?

— Не в кого, а в какво — поправи той. — Мантията ти е от кафява кожа. Роклята ти е кафява. Какво си въобразяваш, момиче? — Тръгна гневно към нея; огледа стрелата, забита в рамото и, и кръвта, напоила мантията, ръкава и шала, увит около главата й. — Ще рече човек, че си искала някой ловец да те простреля!

По-точно бракониер, помисли си Файър. В тези гори и по това време ловът бе забранен именно защото тя минаваше оттук в такива дрехи. За пръв път виждаше този възнисък светлоок мъж с жълтеникавокафява коса. Е, ако е бракониер и я е прострелял случайно, ловувайки незаконно в земите на Арчър, едва ли щеше охотно да се предаде на гневливия Арчър; тя обаче щеше да го подтикне да направи точно това. Кръвта й изтичаше и вече й се виеше свят. Без негова помощ нямаше да се добере до дома.

— Сега съм принуден да те убия — заяви мрачно той, но преди тя да смогне да осмисли думите му, добави: — Чакай! Коя си ти? Майко мила! Кажи ми, че не си…

— Коя? — настръхна Файър, вмъквайки се отново в съзнанието му, което се оказа поразително объркано — намеренията му плуваха, обвити в мъгла.

— Косата ти е скрита — посочи той. — Очите ти, лицето ти… Олеле! — Отстъпи назад. — Очите ти са толкова зелени! Настъпи сетният ми час!

Странен човек — първо щеше да я убива, после заключи, че той е мъртвец, а пък умът му се рееше напосоки. Сега й се стори, че ще побегне. Не биваше да му позволява. Сграбчи мислите му и ги подреди. Лицето и очите ми не те смайват.

Мъжът се втренчи объркано в нея.

Виждаш — аз съм най-обикновено момиче. Открил си най-обикновено момиче, ранено в гората. Трябва да ме спасиш. Заведи ме при лорд Арчър.