Кристин Кашор - Огнена

— Питам се дали Дарбата ти не е свързана с говоренето — рече веднъж Ларч, докато яздеха по възвишенията на изток, загърбвайки реката и стария си дом.

— Не е — поклати глава Имикър.

— Разбира се — съгласи се Ларч и се изуми как изобщо му е хрумнало такова нещо. — Да, сине, малък си още. Ще те наблюдаваме. Дано Дарбата ти да е полезна.

Имикър не отговори. Ларч провери ремъците, пристягащи момчето към седлото пред него. Приведе се, целуна го по златокосата главичка и пришпори коня.

Дарбата беше умение, далеч надвишаващо способностите на обикновените хора. Дарбите приемаха различни форми. Повечето царе имаха в кухните си поне по един Даровит готвач, хлебар или винар. Царете с късмет имаха в армиите си войници, дарени да се сражават с меч. Някои Даровити притежаваха невероятно добър слух, тичаха по-бързо от планински лъвове, пресмятаха наум сложни уравнения и дори надушваха отровата в храната. Имаше и безполезни Дарби — да се извърташ като пумпал от кръста например или да ядеш камъни, без да ти призлее. Имаше и зловещи Дарби. Някои Даровити виждаха бъдещи събития, преди да са се случили. Други влизаха в умовете на хората и съзираха неща, в които не им е работа да си пъхат носа. Говореха, че кралят на Нандер притежавал Даровит, който познавал дали хората са извършили престъпление само като погледнел лицата им.

Даровитите бяха оръдия на кралете и нищо повече. Смятаха ги за противоестествени и ги отбягваха — и в Монсий, и в повечето от другите шест кралства. Всички страняха от Даровитите.

Навремето и Ларч беше като тях. Сега разбираше колко жестоко, несправедливо и глупаво е постъпвал. Независимо каква Дарба щеше да развие, синът му бе съвсем нормално дете, макар и надраснало връстниците си. Хорските предразсъдъци подклаждаха още повече желанието му да избяга с детето си. За нищо на света нямаше да изпрати Имикър в кралския двор, където да го отбягват, да му се присмиват и да го принуждават да изпълнява кралските прищевки.

След кратък престой в планините Ларч призна горчиво, че те са невъзможно убежище. Не заради студа, макар есента тук да бе по-сурова от зимата в имението на лорда. Не и заради земята, въпреки че храсталаците бяха твърди и остри, всяка нощ спяха върху скали и нямаше нито педя пръст, където да отгледат зеленчуци или зърно. Причината бяха хищниците. Нападаха ги всяка седмица — планински лъвове, мечки, вълци, огромни грабливи птици с размах на крилете, двойно по-голям от човешки бой. Някои създания пазеха територията си, всичките бяха свирепи и с безмилостното наближаване на зимата изгладняваха все повече. Един ден-два планински лъва плячкосаха коня им.

Нощем в трънливия заслон, който бе построил от пръти и храсти, Ларч сгушваше момчето на топло под дрехата си и се вслушваше във воя, в сипещите се по хълма камъчета и в драскането — все предвестници, че някое животно ги е подушило. При първия издайнически звук пристягаше с ремъци към гърдите си спящото момче. Запалваше факла, излизаше от убежището им и заставаше пред него, готов да отблъсква атаките с факла и сабя. Понякога будуваше часове наред. Не си доспиваше. Не си и дояждаше.

— Ще ти призлее, ако преядеш — нахока го Имикър веднъж по време на оскъдната им вечеря с жилаво вълче месо и вода.

Ларч веднага спря да дъвче, защото призлееше ли му, нямаше да има сили да защитава момчето. Подаде на Имикър едва наченатата си дажба.

— Благодаря, че ме предупреди, сине.

Имикър се нахвърли върху храната.

— Дали да не се изкачим на върха на планината и да минем от другата й страна? — попита той след малко.

Ларч се взря в разноцветните му очи.

— Така ли да направим?

Имикър сви раменца.

— Ще оцелеем ли?

— Ти как мислиш? — попита Ларч и тутакси се укори мислено.

Детето бе на три години. Не знаеше как се прекосяват планини. Умората си казваше думата и затова се допитваше толкова често и толкова отчаяно до сина си.

— Няма да оцелеем — отсече категорично Ларч. — Не съм чувал някой да е прекосявал планините на изток. Нито от Монсий, нито от Естил или Нандер. Не знам нищо за земите отвъд седемте кралства, ако не броим измишльотините на хората по източната граница за пъстроцветни чудовища и подземни лабиринти.

— Тогава ме върни обратно в подножието, татко, и ме скрий. Длъжен си да ме закриляш.

В замъгленото от умора и глад съзнание на Ларч една-едничка мисъл просветна с кристална яснота — решимостта да изпълнява волята на Имикър.