Кристин Кашор: Огнена

Ларч не разбираше тези зверове. Чудовищните мишки, мухи, катерици, риби и врабчета бяха безобидни, ала големите чудовища, човекоядците бяха ужасно опасни, по-опасни от нормалните си сродници. Те жадуваха човешка плът и обезумяваха за плътта на другите чудовища. Очевидно ги привличаше и плътта на Имикър и щом отрасна достатъчно, та да издърпва тетивата, той се научи да стреля с лък. Ларч не бе сигурен кой го е научил. Край Имикър винаги се навърташе някой — мъж или момче, пазеше го и му помагаше. Никога един и същ човек. Преди Ларч да научи имената им, те изчезваха и нови заемаха местата им.

Ларч не знаеше дори откъде се появяват. С Имикър живееха в малка къща, после в по-голяма, на поляна, заобиколена от високи скали. Част от придружителите на Имикър идваха от близкия град, но други сякаш изпълзяваха от планинските пещери или от леговища в земята. Тези странни, бледи, подземни хора донесоха лековити билки на Ларч и изцериха рамото му.

Чуваше, че в Делс имало и чудовища с човешки лик, с яркоцветни коси, обаче никога не ги бе виждал. И по-добре, защото така и не успя да запомни дали чудовищните човеци са дружелюбни, или не, а срещу чудовищата той така или иначе беше беззащитен. Те бяха толкова красиви! Изправеше ли се пред тези изумителни създания, съзнанието на Ларч се замъгляваше, тялото му замръзваше и се налагаше Имикър и приятелите му да го спасяват.

— Такива са, татко — обясняваше му отново и отново Имикър. — В това се състои чудовищната им сила. Зашеметяват те с красотата си, пленяват ума ти и оглупяваш. Научи се като мен да пазиш мислите си от тях.

Ларч не се съмняваше в правотата на Имикър, но недоумяваше.

— Каква ужасна идея! — възнегодува веднъж той. — Създание, способно да завладее ума ти!

Имикър избухна в смях и го прегърна през рамо — В редките моменти, когато синът му изразяваше привързаност, Ларч винаги се изпълваше с нямо щастие, притъпяващо объркването му.

Случеше ли се умът му мимолетно да се проясни, Ларч си даваше сметка, че колкото повече израства синът му, толкова по-глупав и по-късопаметен става той. Имикър често му обясняваше нестабилната политика на тази страна, разказваше му за враждуващите военни фракции, за черния пазар, процъфтяващ из подземните лабиринти. Двамина делсийски лордове — Майдог на север и Джентиан на юг — се стремяха да създадат свои империи и да разклатят властта на краля. Далеч на север имаше друга страна, осеяна с езера и планински върхари, наречена Пикия.

Умът на Ларч беше като сито — не задържаше нищо. Разбираше само, че тук няма Даровити. Никой нямаше да му отнеме сина с разноцветните очи.

Очи с два различни цвята. Имикър беше Даровит. Понякога съзнанието на Ларч се избистряше и той размишляваше по въпроса. Питаше се кога ще се прояви Дарбата на сина му.

В моментите на най-кристално просветление, когато Имикър го оставяше сам за известно време, Ларч се чудеше дали вече не се е проявила.

Имикър имаше хобита. Обичаше да си играе с малки чудовища. Обичаше да ги връзва и да изважда ноктите им, да скубе козината им, да бели пъстроцветните им люспи или да скубе перата им. Един ден — Имикър наскоро бе навършил десет — Ларч го свари да разрязва кожата по корема на небесносин заек.

Макар и окървавен, гърчещ се и ококорен, заекът се стори прелестен на Ларч. Взираше се в създанието, забравил защо е дошъл да търси Имикър. Натъжи се, защото нещо толкова дребно и безпомощно, нещо толкова красиво е подложено на изтезания за забавление. Заекът започна да пищи пронизително, ужасено и Ларч изхлипа.

Имикър го погледна.

— Не го боли, татко.

Ларч веднага се почувства по-добре. Успокои се, че заекът не изпитва болка. Дребното чудовище обаче нададе тих, отчаян стон и Ларч се обърка. Втренчи се в сина си. Вдигнало пред очите на разтрепераното създание камата, от която капеше кръв, момчето се усмихна на баща си.

Някъде дълбоко в съзнанието на Ларч се загнезди подозрение. Спомни си защо е дошъл при Имикър.

— Хрумна ми нещо — рече той — за естеството на Дарбата ти.

Очите на Имикър се насочиха спокойно и бдително към лицето на Ларч.

— Така ли?

— Спомена, че чудовищата пленяват ума ми с красотата си.

Имикър свали ножа и наклони глава на една страна със странно изражение. Недоумение, помисли си Ларч, и особена, шеговита усмивка. Сякаш момчето играе игра, свикнало е да побеждава, а този път е загубило.

— Понякога ми се струва, че завладяваш ума ми с думите си — продължи Ларч.