Кристин Кашор - Огнена

Файър си спомняше другото. Съседът й Брокър се заинтригува от сиротното чудовище. Започна да й дава уроци по история, писане и математика. Тя прояви интерес към музиката и той й намери учител. Арчър й стана другар в игрите, а после доверен приятел. Майка му Алис бе умряла от упорито заболяване, повалило я на легло след раждането на Арчър. Пратеници известили Брокър, че Джеса също не е сред живите. Кансръл ги посещаваше често.

Визитите му я объркваха, защото й напомняха, че има двама бащи, които страняха един от друг, разменяха си само неизбежните любезности и винаги застъпваха различни мнения.

Единият бе мълчалив, недодялан и неугледен в количка. „Дете“, казваше й меко той, „както ние те уважаваме, като пазим умовете си от теб и се отнасяме добре с теб, така и ти трябва да уважаваш приятелите си и да не използваш силите си срещу нас. Разбираш ли ме? Съгласна ли си с мен? Не искам да правиш нищо, ако не го проумяваш.“

Другият й баща бе ослепителен и бляскав и през онези ранни години — жизнерадостен почти винаги. Целуваше я, прегръщаше я и я отнасяше на ръце в леглото. Тялото му бе горещо и наелектризиращо, а косата му — като топъл сатен. „На какво те учи Брокър?“, питаше я с глас, гладък като шоколад. „Упражняваш ли се да използваш силата на съзнанието си срещу прислугата? Съседите? Конете и кучетата? Трябва да го правиш, Файър. Правилно е и е твое право, защото ти си моето прекрасно дете, а красотата има права, каквито обикновените хора не притежават.“

Файър знаеше кой от двамата е истинският й баща. Него наричаше „татко“, а не „Брокър“, него обичаше по-отчаяно, защото той винаги или пристигаше, или си тръгваше и защото в мимолетните мигове с него не се чувстваше като грешка на природата. Хората в града или в дома й, които я ненавиждаха или обичаха всеотдайно, изпитваха същите чувства и към Кансръл. Храната, която готвачите й се присмиваха, че жадува, бе същата, която се услаждаше на Кансръл, а когато той си бе вкъщи, готвачите не се подсмихваха. Кансръл сядаше до нея и правеше нещо, което никой друг не можеше — даваше й уроци как да усъвършенства уменията на съзнанието си. Общуваха, без да си разменят нито дума, докосваха се от срещуположните ъгли на къщата. Истинският баща на Файър беше като нея — всъщност, беше единственият човек на света като нея.

Пристигнеше ли, винаги й задаваше един и същи въпрос: „Мое скъпо чудовищно момиче! Държа ли се някой лошо с теб, докато ме нямаше?“. „Лошо?“ Децата я замеряха с камъни. Понякога я спъваха, удряха я, подиграваха й се. Хората, които я обичаха, я прегръщаха, ала твърде силно и ръцете им не знаеха мяра.

Все пак Файър се научи отрано да отговаря с „не“ на въпроса му — да лъже и да пази мислите си от него, за да не разбере, че го лъже. Така се обърка още повече — жадуваше да го види, а дойдеше ли, започваше да го лъже.

На четири години си избра кученце, родено в конюшните на Брокър. Поиска го и Брокър й позволи да го вземе, защото кучето влачеше единия си крак и не ставаше за работа. Беше тъмносиво, със светли очи. Файър го нарече Туай, съкратено от Туайлайт.

Туай бе весело, малко безмозъчно същество, без никаква представа, че му липсва нещо, което другите кучета имат. Вълнуваше се, подскачаше, въртеше се и понякога захапваше любимите си хора. С най-неудържим възторг, радост и ужас го изпълваше присъствието на Кансръл.

Един ден Кансръл случайно се появи в градината, където бяха Файър и Туай, Объркан, Туай скочи към Файър, ухапа я по-силно от обикновено и тя изпищя.

Кансръл се втурна към нея, коленичи и я прегърна. Пръстите й оставиха кървава следа по ризата му.

— Файър! Добре ли си?

Файър се притисна към него, защото за миг се бе изплашила от Туай. После обаче умът й се проясни и тя видя как Туай се хвърля върху остър камък — отново и отново.

— Спри, татко! Недей!

Кансръл извади нож от колана си и тръгна към кучето. Файър изпищя и го задърпа.

— Не го наранявай, татко! Моля те! Той не го направи нарочно!

Опита се да влезе в мислите му, но баща й бе твърде силен. Сграбчила го за крачолите, тя го заудря с малките си юмручета и избухна в сълзи.

Кансръл спря, прибра ножа в колана си и застина, скръстил гневно ръце. Туай се отдалечи, куцайки — скимтеше, подвил опашка. В този момент Кансръл сякаш се преобрази. Падна на колене, прегърна я отново, целуна я и й зашепна утешително, докато спря да плаче. Почисти пръстите й и ги превърза. Седна до нея и й изнесе урок как да контролира ума на животните. Когато най-сетне приключи, тя хукна да търси Туай. Намери го в стаята си — свит засрамено на кълбо в ъгъла. Взе го в скута си. Опита се да го успокои мислено, та следващия път да успее да го защити.