Мариса Мейър - Синдер

Синдер затвори очи, пропъждайки спомена. Трябваше да го направи.

Тя взе от ъгъла на масата макетното ножче, чието острие се киснеше в тенекиена кутия със спирт. Изтръска го, пое дълбоко дъх и положи киборгската си ръка на масата. Помнеше, че чипът й на холографа на доктор Ърланд беше на по-малко от сантиметър–два под мястото, на което се срещаха кожата и металът. Предизвикателството беше да го измъкне, без да допре някоя важна жица.

Тя накара ума си да се успокои, ръката си да стои мирно, и натисна острието върху китката си. Болката я стисна със зъби, но тя не трепна. Внимателно. Внимателно.

Сепна я някакъв звук. Синдер подскочи и дръпна острието, после се завъртя към стената с рафтовете. Сърцето й се блъскаше в гърдите, докато оглеждаше всички части и инструменти, които щеше да остави.

Звукът се повтори. Очите на Синдер се спряха върху стария нетскрийн, който още стоеше облегнат на лавиците. Въпреки че беше откъснат от мрежата, в единия му ъгъл светеше яркосин квадрат. Ново звънене.

Като остави ножа, Синдер се измъкна безшумно от стола и клекна пред екрана.

Върху синия квадрат пишеше:

„ПОЛУЧЕНО ЗАПИТВАНЕ ЗА ДИРЕКТНА ВРЪЗКА

ОТ НЕИЗВЕСТЕН ПОТРЕБИТЕЛ. ПРИЕМАНЕ?“

Като килна глава, тя зърна ДИР КОМ чипа да стои мушнат в екрана. До него светеше малката зелена лампичка. В сянката на екрана той приличаше на обикновен чип, но Синдер помнеше реакцията на Каи, когато описа блещукащия сребърен материал. Лунен чип.

Тя взе един мръсен парцал от купчината с боклуци и притисна с него слабо кървящата рана.

— Екран, приеми връзката!

Звънът престана. Синият квадрат изчезна. На екрана се завъртя една спирала.

— Ехо?

Синдер подскочи.

— Ехо, ехо, ехоо? Има ли някой там?

Което и да беше това момиче, гласът й звучеше сякаш беше на прага на нервен срив.

— Моля ви, о, моля ви някой да отговори. Къде е тоя глупав андроид? ЕХО?!

— Е-хо?… — Синдер се приведе към екрана.

Момичето ахна, а после замлъкна за кратко.

— Ехо? Чувате ли ме? Някой…

— Да, чувам ви. Почакайте, че нещо не е наред с видео кабела.

— О, небеса, благодаря — рече гласът. Синдер остави парцала и сложи екрана по лице на цимента. После отвори вратичката към контролния панел. — Помислих си, че чипът е бил повреден или аз съм го програмирала с грешен идентификационен номер за връзка, или кой знае какво. Вие сега в двореца ли се намирате?

Синдер видя, че видео кабелът беше измъкнат от буксата, сигурно се е откачил, когато Адри го свали на земята. Синдер го зави и поток от синя светлина се плисна по пода.

— Готово — каза тя и обърна екрана.

Синдер отскочи назад, щом видя момичето от другата страна на връзката. Беше някъде на възрастта на Синдер и имаше най-дългата, най-вълнистата, най-непокорната, най-раздърпаната, най най-чорлавата руса коса във вселената. Златното гнездо на главата й беше вързано на голям възел над едното рамо и оттам се спускаше рунтав водопад от усукани плитки и разчепкани кълбета, заплетени възли и рошави намотки, които покриваха едната ръка на момичето и излизаха чак извън екрана. То си играеше с краищата на косата, като енергично ги навиваше и развиваше около пръстите си.

Ако не беше тази разплетена дамаджана на главата й, тя щеше да е красива. Имаше мило сърцевидно лице, огромни небесносини очи, а носът й беше поръсен с лунички.

Тя някак никак не приличаше на онова, което Синдер бе очаквала.

Момичето не беше по-малко изненадано да види Синдер и изкуствената й ръка, и мръсната й тениска.

— Вие коя сте? — попита момичето. Очите й се стрелнаха покрай Синдер и обхванаха мрачната светлина и мрежата зад нея. — Защо не сте в двореца?

— Не ме пуснаха да отида — отвърна Синдер и разгледа стаята зад момичето, като се чудеше дали всъщност не вижда дом някъде на луната… но това изобщо не приличаше на дом. Момичето беше наобиколено от стоманени стени и машини, и екрани, и компютри, и повече лостове, и копчета, и светлинки, отколкото имаше в кабината на товарен кораб.

Синдер скръсти крака, като пусна прасеца без ходилото да се полюшва удобно на бедрото й.

— Вие лунитянка ли сте?

Момичето запърха с очи, изненадана от въпроса. Вместо да отговори, тя се наведе напред.

— Трябва незабавно да говоря с някой от двореца в Нов Пекин.

— Че защо не пратите съобщение до информационното табло на двореца?

— Не мога! — Момичето изпищя толкова неочаквано, толкова отчаяно, че Синдер една не се прекатури през глава. — Нямам чип за глобална комуникация тази е единствената директна връзка, която успях да пратя на Земята!