Мариса Мейър - Синдер

— Аз ще… — Той отново спря, изправи се, и впери очи в някаква далечна, невидима точка. — Аз ще направя, какво е необходимо, за да осигуря благосъстоянието на страната си. Аз ще направя, каквото е необходимо, за да ви запазя невредими. Това е моето обещание.

Той отлепи ръце от трибуната и слезе, преди тълпата да се опомни и да го аплодира, оставяйки зад себе си няколко загрижени, но учтиви ръкопляскания.

Сърцето на Синдер я сви, когато камерата показа отново за миг лунитяните на първия ред. Воалът на кралицата прикриваше арогантността й, но самодоволните усмивки на двамата й придружители не можеха да се сбъркат. Те вярваха, че са спечелили.

Синдер почака половин час, преди да закуца обратно към асансьора. Блокът отново беше оживял. Тикнала зад гърба си патериците, тя вървеше плътно до стената, а съседите й подскачаха край нея в елегантните си облекла. Няколко съжалителни погледа се извърнаха към Синдер, докато тя им правеше път да минат и внимаваше да не изцапа красивите им дрехи, но повечето от съседите я подминаваха.

Когато стигна апартамента, тя затвори вратата след себе си и се заслуша за миг в блажената празнота на всекидневната. Направи наум пълен списък на всичко, което искаше да вземе, и зеленият текст се разгъна пред очите й. В стаята си, Синдер разстла едно одеяло и го напълни с малкото си вещи: няколко дрехи с мазни петна, инструменти, които все не сварваше да прибере в кутията, малки ненужни подаръци, които Ико й беше правила през годините, като един „златен пръстен“, който всъщност беше ръждясала шайба.

Чипът за индивидуалността на Ико и идентификационният чип на Пеони бяха скътани на сигурно място в отделението на прасеца й, където щяха да останат, докато намери постоянен дом за тях.

Тя затвори очи от внезапната умора. Как така, когато свободата се задаваше на хоризонта, тя изведнъж беше обхваната от непреодолимо желание да си полегне и да поспи? Шестте дълги нощи, в които беше поправяла колата, си казваха думата.

Като се отърси от чувството, тя довърши бързо багажа. Стараеше се да не мисли за риска, който поема. Този път наистина щяха да гледат на нея като на киборг — беглец и ако някога я заловяха, Адри можеше да я изпрати зад решетките.

Тя не спираше да движи ръцете си. Опитваше се да не мисли за Ико, която трябваше сега да е до нея. Нито за Пеони, която щеше да я накара, да поиска да остане. Нито за принц Каи.

Император Каи.

Никога вече нямаше да го види отново.

Тя върза краищата на одеялото с едно гневно дръпване. Твърде много умуваше. Просто трябваше да тръгне. Стъпка по стъпка и скоро ще е в колата, а всичко това ще остане зад нея. Като настани вързопа на рамо, тя закуцука обратно към коридора и надолу към подземния лабиринт от мазета. Влезе в работилницата и пусна вързопа на пода.

Поспря за миг да си поеме дъх и после продължи — отвори капака на ръчната кутия с инструменти и избута всичко от масата вътре. После щеше да има време да подрежда. Шкафът с инструментите, който стигаше почти до гърдите й, беше твърде голям да се побере в колата и трябваше да остане. А и с цялата тази тежест отзад в колата, бензинът нямаше да й стигне много надалеч.

Тя огледа стаята, в която беше прекарала почти цялото си време през последните пет години. Въпреки мрежата, която напомняше клетка и кутиите, които миришеха на плесен, това място й беше като дом — друг не познаваше. Но не очакваше да й липсва много.

Смачканата рокля на Пеони все още висеше на оксижена. Също като шкафа с инструментите и тя оставаше тук.

Синдер се премести пред извисяващите се метални рафтове на далечната стена и започна да тършува за части, които можеха да й свършат работа за колата, че и за нейното собствено тяло, ако нещо се повреди, и замята най-различни боклуци на купчина на пода. Спря, когато ръцете й се натъкнаха на нещо, което беше вярвала, че няма да види отново. Малкият, очукан крак на единайсетгодишния киборг. Тя го вдигна от лавицата, където беше скътан. Сигурно Ико го е запазила, въпреки че Синдер й каза да го изхвърли.

Може би в съзнанието на Ико това беше най-близкото нещо до обувка за андроид, което тя някога щеше да притежава. Синдер гушна крака до сърцето си. Колко много беше мразила този крак. И колко се зарадва, че сега го вижда.

С иронична усмивка, тя се тръшна за последно на стола до масата. Свали ръкавиците и огледа лявата си китка, като се опита да си представи малкия чип точно под повърхността. Мисълта извика в съзнанието й Пеони. Посинелите върхове на пръстите й. Скалпелът в бледата й кожа.