Мариса Мейър - Синдер

Синдер я разбираше.

Тя се вмъкна на седалката на шофьора и миризмата на стар боклук и плесен я обгърна. Поне беше сменила уплътнението на седалките и ги беше застлала с едно намерено одеяло, тъй че нямаше да се тревожи да не седне върху дарадонките на плъховете. Но можеше само да си представя какви ли петна оставяха по роклята на Пеони шасито и пода в колата.

Като отпъди мислите си някъде назад в съзнанието си, тя бръкна под кормилния лост и взе в ръце захранването и жиците на прекъсвача, които вече беше оголила и увила. Потърси кафявата жица за запалването.

Затаи дъх и чукна жиците една в друга.

Нищо.

Една капка пот се стече по свивката на коляното й. Тя отново ги удари една в друга. И отново.

— Моля те, моля те, моля те!

Една искра изскочи от жиците, а след нея се чу безрадостното дрънчене на двигателя.

— Да! — тя натисна газта. Моторът изрева и под нея колата загърмя и закънтя.

Синдер си позволи да нададе радостен вик на облекчение, после стъпи на съединителя и включи на скорост, като рецитираше инструкциите наизуст. Беше ги свалила преди седмица и оттогава ги изучаваше — как да управлява автомобил.

Най-трудната част бяха маневрите на излизане от гаража. Щом стъпи на пътя, посоката й указваха уличните лампи със слънчеви батерии и бледожълтата светлина от прозорците на сградите. Постоянната светлина в града беше благодат, тъй като фаровете на колата бяха счупени. Синдер се изненада от неравността на пътищата, от боклуците и отломките, които замърсяваха паважа — на корабите не им бяха нужни разчистени пътища. Пътуването друсаше и беше оглушително, но с всяко завъртане на кормилото, с всяко натискане на газта, с всяко сменяне на скоростите, с всяко пищене на гумите, Синдер чувстваше прилив на сила.

Топъл бриз подухна през липсващия заден прозорец и разроши косата й. Облаците бяха стигнали града и висяха заплашително над небостъргачите, наметнали нощта в сив плащ. В другата посока на хоризонта небето все още беше широко отворено и гордо показваше деветото пълнолуние за тази година. Съвършено кълбо на почернялото небе. Бяло, злокобно око, приковано в нея. Синдер го отпъди и като настъпи газта до дупка, пришпори колата да побърза, да полети.

И тя полетя. Не плавно и грациозно като кораб, но с рева и силата ма горд звяр. Като знаеше, че тя я беше поправила, Синдер не можа да сдържи усмивката си. Беше върнала това чудовище към живота. То й беше задължено и сякаш го разбираше.

Май пристигнахме, помисли си тя, когато дворецът се показа, извисяващ се над Нов Пекин навръх своята наръбена скала. Краят на града сигурно беше близо. Тя увеличи скоростта. Светлините се размазваха край нея. Тя летеше към хоризонта, без да поглежда назад.

Няколко капки дъжд опръскаха напуканото предно стъкло.

Синдер стисна по-силно кормилото, когато тръгна нагоре по виещия се път към вратите на двореца. Нямаше кораби, с които да се състезава — сигурно пристигаше последна от гостите.

Тя се изкачи на билото на хълма, като ликуваше от трескавото бягство, от свободата, от силата! И тогава пороят се изсипа. Дъждът наводни колата, размаза светлините от двореца. Той биеше по метала и стъклото. Без фарове, отвъд предното стъкло светът изчезна.

Синдер настъпи спирачката.

Нищо не последва.

Обзе я паника и тя отчаяно заудря с крак твърдата спирачка. Една сянка се надигна от бурята. Синдер изпищя и скри лицето си.

Колата се блъсна в една декоративна череша и с внезапен удар разтърси Синдер. Моторът изхърка и угасна. Коланът я гореше през гърдите.

Трепереща, Синдер гледаше бурята, която вилнееше по стъклото. Мокри тъмночервени листа падаха отгоре и се лепяха по прозореца. Тя си напомни да диша, докато адреналинът се въртеше във вените й. Контролният й панел препоръча следното действие: да поема бавни, размерени вдишвания. Но вдишванията я задавиха колкото и колана, докато тя не протегна ръка към механизма и не го откъсна от себе си.

Уплътнението на страничния прозорец протече и за капа по рамото й.

Синдер отпусна главата си назад върху облегалката и се запита имаше ли сили да върви. Може би просто можеше да почака дъждът да премине. Летни бури като тази никога не траеха дълго; само след минутка ще е преминала в ситен ръмеж.

Тя вдигна подгизналите ръкавици и се запита какво чакаше. Не беше гордостта. Не беше благоприличието. В този момент подгизването можеше само да я разкраси.

Като отвори уста да напълни гърдите си, тя дръпна дръжката на вратата и ритна с ботите, за да я отвори. Стъпи навън в пороя — така хладен и освежителен върху кожата й. Като затръшна вратата, обърна се да огледа щетите, отмятайки назад косата от челото си.