Мариса Мейър - Синдер

За нейна изненада, той не се поколеба.

— Разбира се.

Тя пое въздух, за да се успокои.

— И още нещо. Сестра ми. Вчера беше отведена в изолатора. Ако намерите лекарство, искам първо на нея да дадете от него.

Този път погледът на доктора трепна колебливо. Той се обърна и закрачи към холограмата, като триеше ръце в лицевата страна на престилката.

— Това, боя се не мога да обещая.

Тя стисна юмруците си един до друг.

— Защо не?

— Защото императорът трябва пръв да получи лекарството — той присви очи със съчувствие. — Но мога да обещая, че сестра ви ще е втората.

През стъклото принц Каи наблюдаваше как мед-дроидът поставя системите в ръката на баща му. Едва пет дни бяха изминали, откакто императорът показа първите симптоми на синята треска, но те се струваха на принца като цяла вечност. Страдания и тревоги, които стигаха да запълнят години време, се изтърколиха само в няколко часа.

Веднъж доктор Ърланд му беше казал за някакво старо поверие, според което лошите неща винаги идвали по три наведнъж.

Първо, Нанси беше се повредила, преди да успее да съобщи за откритията си.

А сега баща му беше безнадеждно болен.

Кое беше следващото? Какво по-лошо от това?

Може би лунитяните ще обявят война.

Той трепна и веднага му се прииска да не беше си го и помислял дори.

Кон Торин, съветникът на баща му и единственото човешко същество, на което беше позволено да вижда императора в това състояние, сложи ръка на рамото на Каи.

— Всичко ще се оправи — каза той сдържано, с онази негова забележителна способност да прочита мислите на другите.

Бащата на Каи простена и отвори подути очи. Стаята беше сложена под карантина на седмия етаж в двореца в крилото за научни изследвания, но всички възможни удобства бяха осигурени за императора. Многобройни нетскрийнове опасваха стените, за да могат да го развличат с музика, забавни програми и четене. От градините с купища бяха донесени от любимите му цветя — иначе стерилната стая беше пълна с лилии и хризантеми. Леглото беше застлано с най-фината коприна, която можеше да се намери в Републиката. Но нищо от това не помагаше. Стаята все така си оставаше стая, предназначена да разделя живота от смъртта.

Чист прозорец стоеше между Каи и баща му. Императорът присвиваше очи към Каи, но те бяха празни като стъкло.

— Ваше Величество — обади се Торин. — Как се чувствате?

Очите на императора се сгънаха в крайчеца. Той не беше възрастен мъж, но болестта бързо го беше състарила. Цветът на лицето му беше жълт и бледен, а черни и червени петна бяха надупчили врата му.

Пръстите му се надигнаха от завивките, за да помаха — повече от това не смогна да направи.

— Нуждаете ли се от нещо? — попита Торин. — Чаша вода? Храна?

— Дроид — компаньонка, модел 5-3? — предложи Каи.

Торин хвърли неодобрителен поглед към принца, но императорът се засмя хрипливо.

Каи усети как очите му се замъгляват и трябваше да извърне поглед надолу към пръстите си, които притискаше върху перваза на прозореца.

— Колко още? — попита той с тих глас, за да не чуе баща му.

Торин поклати глава.

— Няколко дни, а може и по-малко.

Каи чувстваше погледа на Торин върху себе си — разбиращ, но едновременно суров.

— Трябва да си благодарен за времето, което имаш с него. Повечето хора не получават възможността да видят близките си, след като ги отведат.

— И кой би искал да види любимите си хора в това състояние? — Каи вдигна очи. Баща му се опитваше да остане буден и клепачите му потрепваха. — Дроид, дай му вода.

Андроидът плъзна колела до леглото на императора, повдигна горната част, подаде до устните му чаша вода и избърса с бяла кърпа потеклата струйка. Императорът едва отпи, но когато отново потъна във възглавниците, изглеждаше освежен.

— Каи…

— Тук съм — отвърна Каи, а дъхът му направи облаче върху стъклото.

— Бъди силен. Вярвай… — думите му бяха сподавени от кашлица. Мед-дроидът подаде една кърпа към устата му и върху памучната материя Каи зърна кръв. Затвори очи и започна да диша равномерно.

Когато отново ги отвори, мед-дроидът пълнеше системата с прозрачна течност — болкоуспокояващо. Каи и Торин гледаха как императорът потъна в неподвижен сън. Като че гледаха непознат. Каи обичаше баща си, но не можеше да свърже болния пред очите си с кипящия от енергия мъж отпреди седмица.

Една седмица.

Побиха го тръпки и Торин пак стисна рамото му. Каи беше забравил, че ръката му е там.