Мариса Мейър - Синдер

— Кибернетичната операция ли?

— Не, онази за смяна на пола.

Усмивката на доктора помръкна.

— Шегувам се.

Доктор Ърланд си върна самообладанието.

— Какво искате да кажете с това, че нищо не помните?

Синдер духна един кичур от лицето си.

— Ами това. Като инсталирали интерфейса в мозъка ми, той увредил онова… сещате се. Онази част от мозъка, която помни всичко.

— Хипокампуса.

— Това май.

— На колко години сте били?

— Единайсет.

— Единайсет — той изпусна бързо въздух. Погледът му на посоки се стрелна по пода, като че причината за имунитета й беше написана там. — Единайсет. Заради катастрофа с кораб, нали?

— Да.

— Катастрофите в днешно време са почти невъзможни.

— Докато някой глупак не свали сензорите за сблъсък, за да направи кораба по-бърз.

— Дори тогава ми се струва, че няколко натъртвания и синини не биха оправдали целия този ремонт, който са ви направили.

Синдер потупа хълбок с пръсти. Ремонт — ама че киборгски термин.

— Да, но тази катастрофа убила родителите ми, а мен изхвърлила през предното стъкло. Силата изтласкала кораба извън маглев-трасето 6 6 съкр. от магнитна левитация — Б.ред. . Той се превъртял няколко пъти и паднал върху мен. След това част от костите в крака ми били смлени на кайма — тя млъкна, като си играеше с ръкавиците. — Поне това ми разказаха. Както ви казах, нищо не помня.

Помнеше слабо само мъглата от лекарствата и кашата в главата си. А после беше дошла болката. Всеки мускул я изгаряше. Всяка става надаваше вой. Цялото й тяло се бунтуваше срещу онова, което му бяха причинили.

— Оттогава насам имали ли сте проблеми със съхранението на спомените или формирането им?

— Не и такива, за които да знам — тя се вторачи в него. — Това каква връзка има?

— Невероятно — Доктор Ърланд избегна въпроса. Извади портскрийна и си записа нещо, а после каза: — Сигурно много протези сте сменили, докато стигнете до тези.

Синдер сви устни. Наистина така трябваше да бъде, но Адри беше отказала да плаща за нови части на доведената си дъщеря — мутант. Вместо да отговори. Синдер погледна първо към вратата, а после към шишенцата с кръв.

— Е… сега мога ли да си вървя?

Очите на доктора лумнаха, сякаш въпросът й го беше наранил.

— Да си вървите? Госпожице Лин, трябва да разберете колко ценна сте сега с това откритие.

Тялото й се напрегна, пръстите й обходиха очертанията на ключа в джоба.

— Значи още съм затворник. Но вече ценен.

Лицето му се смекчи и той прибра портскрийна.

— Не си давате сметка колко сериозно е всичко това. Нямате представа колко важна… нямате представа за стойността си.

— И какво сега? Смятате да ме инжектирате с още по-смъртоносни болести, за да видите как ще се справи тялото ми с тях, така ли?

— О, звезди, не! Как ще ви убиваме. Та вие сте безценна!

— Преди един час друго говорехте.

Погледът на доктор Ърланд проблесна в посока на холограмата със свъсени вежди, сякаш обмисляше думите й.

— Нещата сега са доста различни, от това, което бяха преди час, госпожице Лин. С ваша помощ бихме могли да спасим стотици хиляди хора. Ако вие сте онова, за което ви мисля, бихме могли — е, като за начало бихме могли да спрем жребия на киборги.

Той допря юмрук до устните си.

— Освен това ще получавате заплащане, разбира се.

Като окачи палци на гайките на панталоните си, Синдер се облегна на плота с наредените върху него апарати, които до неотдавна вдъхваха страх у нея.

Тя беше имунизирана.

Беше важна.

Естествено и парите изкушаваха. Ако успееше да докаже, че и сама може да се грижи за себе си, тогава можеше и да успее да анулира законното настойничество на Адри. Можеше да откупи свобода си.

Но дори и това проникновение угасна, щом си спомни Пеони.

— Наистина ли мислите, че мога да помогна?

— Да. Дори мисля, че скоро всеки жител на планетата ще ви е безкрайно благодарен.

Тя преглътна, повдигна се с ръце върху една от масите за преглед и седна със скръстени крака.

— Става, но да сме наясно — сега съм тук по собствено желание, което означава, че мога да си тръгна по всяко време, щом пожелая. Без въпроси, без спорове.

Лицето на доктора се озари, а между бръчките очите му засветиха като светилници.

— Да, разбира се.

— И очаквам заплащане, както споменахте, но искам отделна сметка. Сметка, до която законният ми настойник няма да има достъп. Не искам тя да научава, че съм дала съгласието си за това, нито да има достъп до парите.