Мариса Мейър - Синдер

Насред лепкавото объркване в мозъка й нахлуха мисли, ясни и отчетливи. Това беше един стар човек. Крехък, безпомощен стар човек. С най-очарователните, най-невинните сини очи, които някога беше виждала. Не желаеше да го наранява.

Ръката й потрепери.

Малката оранжева светлинна щракна и тя пусна ключа изненадана. Той изтрака на пода, но тя беше твърде замаяна да мисли за него.

Той не беше казал и дума. Как можеше да лъже?

Докторът дори не беше трепнал. Очите му засияха, доволни от реакцията на Синдер.

— Моля — той разпери пръсти към масата за прегледи. — Няма ли да седнете?

С няколко бързи примигвания Синдер опита да разпръсне мъглата, обвила ума й. В ъгълчето на полезрението й оранжевата светлинка изчезна, но тя така и не разбра защо беше светнала. Възможно беше по-ранният шок в системата да е объркал програмирането й.

Докторът мина край нея и посочи холографското изображение, което се подаваше от нетскрийна.

— Несъмнено това ви е познато — той плъзна пръст по екрана, така че тялото бавно се завъртя в кръг. — Нека ви кажа кое му е особеното.

Синдер дръпна нагоре ръкавицата, като скри с подгъва белязаната тъкан. Приближи се до него. Кракът й се удари в ключа и го запрати под масата за прегледи.

— Според мен всичките му 36.28 процента са доста особени.

Докато доктор Ърланд стоеше с гръб към нея, тя се наведе и вдигна ключа. Струваше й се по-тежък от преди. Всъщност всичко беше по-тежко — и ръката, и кракът, и главата й.

Докторът посочи десния лакът на холограмата.

— Ето тук инжектирахме микробите носители на летумозиса. Всички бяха маркирани, за да можем да следим движението в тялото ви — той отдръпна пръста си и потупа устни. — Сега разбирате ли какво е особеното?

— Фактът, че съм жива, а и вие май не се плашите, че сте в една стая с мен?

— Да, в известен смисъл — той се обърна към нея, като се почесваше по главата през вълнената шапка. — Както виждате, микробите ги няма.

Синдер се почеса с ключа по рамото.

— Как така?

— Ами така, няма ги. Изпарили са се. Пук — той взриви ръце като фойерверки.

— Значи… не съм болна от чумата?

— Точно така, госпожице Лин. Не сте болна от чумата.

— И няма да умра?

— Точно така.

— И не съм заразна?

— Не, не, не. Чудесно усещане, нали?

Тя се облегна на стената. Изпълни я спокойствие, а след него подозрение. Бяха я инжектирали с чумата, но сега беше изцелена? Без антидот?

Това приличаше на капан, но оранжевата светлинка никаква я нямаше. Колкото и невероятни да бяха думите му, той казваше истината.

— Това случвало ли се е и преди?

Дяволита усмивка се разля по очуканото лице на доктора.

— Вие сте първата. Имам някои теории как е станало, но разбира се трябва да ви направя изследвания.

Той остави холограмата и отиде до плота, където постави двете шишенца.

— Това са кръвните ви проби — една преди инжекцията и една след. Горя от нетърпение да видя какви тайни крият.

Тя плъзна очи към вратата, после обратно към доктора.

— Искате да кажете, че съм имунизирана?

— Да! Точно така изглежда. Много интересно. Забележително — той сключи ръце. — Възможно е така да сте родена. Нещо в ДНК–то, което е повлияло имунната ви система така, че тя да надвива точно тази болест. А може и някога в детството ви да са вкарали малко количество летумозис в тялото ви, а то веднъж надвило болестта, си е изградило имунитет срещу нея, който вие днес използвахте.

Синдер се сви назад неспокойно под настойчивия му поглед.

— Помните ли нещо от детството си, което може да е свързано с това? — продължи той. — Някаква ужасна болест? Някога да сте били на косъм от смъртта?

— Не. А… — тя се поколеба, докато пъхаше гаечния ключ в страничния джоб на панталона. — Май че да. Вторият ми баща почина от летумозис. Преди пет години.

— Вторият ви баща. Знаете ли откъде може да се е заразил? Тя сви рамене.

— Знам ли. Мащех… Адри, моят настойник, винаги е подозирала, че е прихванал болестта в Европа. Когато ме осинови.

Ръцете на доктора затрепериха и сякаш само здраво стиснатите му пръсти го пазеха да не се пръсне от вълнение.

— Значи сте от Европа.

Тя кимна неуверено. Като си помисли, беше странно, че идва от място, което не помни.

— Помните ли да е имало много болни хора в Европа? Или някакво запомнящо се избухване на болестта във вашата провинция?

— Не знам. Нямам никакви спомени от преди операцията. Той повдигна вежди, а сините му очи изсмукаха цялата светлина от стаята.