Мариса Мейър - Синдер

Стомахът й се сви.

— Не. — Тя поклати глава разпалено. Как да му обясни, че дарбата й едва сега се разбуждаше? И никога не би я използвала срещу него? — Никога не бих те излъгала…

Думите заглъхнаха. Тя беше го излъгала. Всичко, което той знаеше за нея, беше лъжа.

— Толкова съжалявам — довърши тя, а думите увиснаха неубедително във въздуха.

Каи откъсна поглед от нея и намери примирение в бляскавата градина.

— Да те гледа човек е дори по-мъчително от нея.

Сърцето на Синдер се сви и тя си помисли, че напълно ще спре да бие. Докосна с ръка лицето си и почувства мократа коприна върху кожата си.

Като изправи брадичка, Каи се обърна към кралицата. Синдер гледаше гърба на пурпурната му риза с гургулиците на мира, избродирани на яката. В едната си ръка той все още стискаше изкуственото стъпало.

— Тя ще бъде арестувана — рече той с малко сила в думите си. — Ще бъде затворена, докато не решим какво да правим с нея. Но ако я убиете тази вечер, кълна се, никога няма да се съглася на съюз с Луна.

Погледът на кралицата потъмня. Дори тя да приемеше, Синдер щеше да бъде върната на луната. И щом веднъж попадне в лапите на Левана, щяха да поставят примката на врата й.

Каи печелеше време за нея. Вероятно съвсем малко време.

Само едно не разбираше — защо?

Синдер наблюдаваше кралицата, която се бореше с гнева си, и знаеше, че за миг само би могла да убие и нея, и Каи.

— Тя ще бъде мой затворник — най-сетне прие Левана. — Ще бъде върната на Луна и ще бъде съдена по нашите закони.

Превод: Тя ще умре.

— Разбирам — отвърна Каи. — В замяна вие ще дадете дума да не започвате война срещу страната ми или срещу планетата.

Левана вдигна глава и погледна надолу към него.

— Приемам. Няма да започна война срещу Земята заради това нарушение. Но на ваше място, млади императоре, бих стъпвала много внимателно. Тази вечер подложихте търпението ми на голямо изпитание.

Каи пое дъх, поклони се с глава и отстъпи. Лунните стражи слязоха надолу по стълбите и вдигнаха от чакъла потрошеното тяло на Синдер. Тя се мъчеше да се задържи права. Погледна към Каи — искаше да има един миг само, за да му каже колко много съжалява. Един дъх, за да обясни.

Но той не я погледна, когато стражите я повлякоха край него. Очите му бяха вторачени върху мръсното стоманено ходило в ръцете му. От силното стискане пръстите му бяха побелели.

Синдер лежеше по гръб и слушаше еднообразното потрепване на металните си пръсти по белия каучуков под в бялата каучукова килия. Имаше толкова неща, за които да мисли, а само един момент, като пленник на мислите й, се превърташе в ума й.

Пазарен ден е, въздухът е влажен, ароматът на сладките кифлички на Чанг Сача се носи по градския площад. Точно преди Пеони да се разболее, преди Левана да пристигне на Земята, преди Каи да я покани на бала. Тя беше само механик, а той беше принцът и тя се преструваше на безразлична към очарованието му. И ето, той стои пред нея, а тя се поклаща на един крак и се мъчи да успокои сърцето си. И не може да срещне погледа му. А той се привежда към нея усмихнат и я принуждава да го погледне.

Там.

Този миг. Тази усмивка.

Отново, отново и отново.

Синдер въздъхна и смени темпото, с което потропваше. Филмчета от бала заливаха мрежата. Синдер изгледа четири секунди и две стотни от репортажа по нет линка си — тя, в мръсната бална рокля, се изтърколва надолу по стъпалата. После го спря. На лентата приличаше на някоя луда. Без съмнение всеки човек на Земята щеше да я изпрати с ругатни обратно на Луната, когато кралица Левана дойдеше за нея. Да я отведе за „процеса“.

От другата страна на вратата се дочуха приглушените стъпки на пазача. Всичко наоколо й беше искрящо бяло, в това число и памучният анцуг, в който я навлякоха, когато се принуди да остави съсипаната рокля на Пеони и здравите парчета от копринените ръкавици. Не си бяха направили труда да угасят ярките светлини, които дразнеха очите й и не й даваха покой. Изтощена до смърт, тя се питаше дали няма да е по-добре кралицата да дойде да я вземе, ако тогава ще й позволят поне малко да поспи.

А беше тук едва от четиринайсет часа, трийсет и три минута и шестнайсет секунди. Седемнайсет. Осемнайсет.

Вратата щракна и я сепна. С присвити очи тя погледна към малкото прозорче и през него видя силуета на мъжка глава откъм гърба, която хвърли сянка върху желязната врата. Никой от пазачите не я поглеждаше.

— Имате посетител.