Мариса Мейър - Синдер

— Звезди — прошепна тя. Скенерът й виждаше отвъд илюзията. Неуязвим за лунното обаяние, той знаеше истинските граници на лицето на кралицата, несъвършенствата, недостатъците. — Това наистина е илюзия! Вие не сте красива.

Кралицата пребледня. Светът сякаш замръзна около диаграмите в погледа на Синдер, малките точки и измервания, които разкриваха най-голямата тайна на кралицата. Тя пак успяваше да види обаянието й, високите й скули и плътните устни, но ефектът беше скрит под истината от диаграмата. Колкото по-дълго се взираше, толкова повече данни събираше дисплеят й. И той постепенно запълни истинските черти на Левана.

Синдер бе така омаяна от бавното разкриване на образа, че не забеляза как Левана изви дългите си пръсти до тялото си. Чак когато във въздуха затрептя електричество, Синдер откъсна вниманието си от драсканиците пред погледа си.

Кралицата раздвижи пръсти. Стражът пусна китките на Синдер и се отдръпна.

Като стъпи на пода, Синдер едва не се прекатури напред, а в същото време ръката и се протегна назад, като че сама си беше господар, и изтръгна пистолета от кобура на стража.

Тя се вцепени толкова ненадейно и рязко чувстваше в металната си ръка тежкия пистолет.

Пръстът й се плъзна върху спусъка, сякаш той беше προдължение на ръката й. Пистолетът се чувстваше удобно в дланта й. Но това не беше редно. Тя никога не беше държала пистолет в ръка.

Сърцето й биеше лудешки.

Синдер вдигна пистолета и опря дулото в слепоочието си. Тя нададе разтърсващ вик. Кичур коса беше залепнал за изсъхналите й устни. Очите й се стрелнаха на ляво, без да могат да видят пистолета, нито предателската ръка, която го стискаше. Тя погледна към кралицата, към хората, към Каи.

Цялото й тяло се тресеше, без ръката, която уверено държеше пистолета, готов да я убие.

— Не! Оставете я! — Каи се спусна към нея и сграбчи лакътя й. Опита да издърпа ръката, но тя беше неподвижна, здрава като статуя. — Пуснете я!

— К-Каи — заекна тя, обзета от ужас. Подкани ръката си да пусне пистолета, подкани пръста си да пусне спусъка, но всичко беше безполезно. Тя стисна очи. Главата й пулсираше. Растящи нива адреналин. Кортизон. Глюкоза. Ускорен пулс. Нарастващо кръвно налягане. Предупреждение, предупреждение…

Пръстът й шавна за миг, после отново замръзна.

Представи си гърмежа от пистолета. Представи си кръвта. Представи си как мозъкът й изключва, без нищо да усеща.

„ОТКРИТА Е БИОЕЛЕКТРИЧЕСКА МАНИПУЛАЦИЯ. СЪПРОТИВИТЕЛНИТЕ ДЕЙСТВИЯ ЗАПОЧВАТ СЛЕД 3… 2…“

Пръстът й бавно, бавно пусна спусъка.

В гръбнака й избухна огън, който се спусна по нервите и жиците й, и се плъзна по металните протези в крайниците й.

Синдер изпищя и дръпна пистолета от главата си. Ръката й беше изправена, дулото — насочено към тавана. Тя спря да се бори. Дръпна спусъка. Полилеят над нея се пръсна, стъкло, кристал и искри.

Тълпата се разпищя и хукна към изхода.

Синдер се стовари на колене и се преви одве, прегърнала пистолета до стомаха си. Болката я разкъсваше, заслепяваше. В главата й гърмяха фойерверки. Като че ли тялото й се отиваше да пропъди всички изкуствени части — експлозии, искри и пушек разкъсваха плътта й.

Гласът на Каи й помогна да разбере, че болката отминава. Цялата пареше на допир, като че някой я беше хвърлил в пеш, но болката и горещината бяха избили навън към кожата и пръстите й и не я ядяха отвътре. Тя отвори очи. Бели петна се появиха пред тях. На дисплея светеше червено предупреждение. В ъгъла се въртяха данните от диагностиката. Температурата й беше твърде висока, пулсът й — твърде висок, кръвното налягане — твърде високо. Някаква неизвестна субстанция беше нахлула в кръвта й и системата не можеше нито да я разпознае, нито да я изхвърли. Нещо не е наред, крещеше програмата. „Болна си. Болна си! Умираш!“

Но тя се чувстваше съвсем жива.

Тялото й беше толкова горещо, че сама се учуди как не е изпепелила фината рокля. Потта се изпаряваше от челото й. Усещаше се различна. Силна. Могъща.

Буйна като огън.

Тя седна на пети, трепереща, и погледна ръцете си. Лявата ръкавица беше започнала да се топи, образувала петна от лепкав, копринен плат върху нажежената до бяло метална ръка. По стоманената повърхност тя виждаше как електричеството пращи, но не можеше да каже с кои очи гледаше — с очите на човек или на киборг. А може би нито с едните, нито с другите.

Гледаше с очите на лунитянка.

Тя вдигна глава. Светът беше покрит с хладна, сива мъгла, като че всичко беше замръзнало — без нея. Тялото й започна да се охлажда. Кожата й побледня, металът потъмня. Опита се да скрие металната си ръка, в случай че Каи е бил така заслепен от светкавицата, че не е забелязал. Глупаво, разбира се.