Мариса Мейър - Синдер

Тя улови погледа на кралицата. Когато очите им се срещнаха, гневът на кралицата хлъцна. Тя ахна и отстъпи крачка назад. За миг изглеждаше почти уплашена.

— Невъзможно — прошепна тя.

Синдер извика на помощ всеки нанобайт сила, който имаше, за да може да се изправи, и насочи пистолета към кралицата. Дръпна спусъка.

Червенокосият страж бе на мястото си. Куршумът го уцели в рамото.

Левана дори не трепна.

Мозъкът на Синдер настигна тялото й, когато кръвта покапа по бронята на стража.

Синдер пусна пистолета и хукна да бяга. Знаеше, че няма да може да пробие обезумялата тълпа, затова отпраши към най-близкия изход — масивните врати, които отвеждаха в градините. Покрай стража, покрай кралицата, покрай антуража й, стъклото скриптеше под откраднатите й ботушки.

Глухото ехо на камъните по терасата. Една локва опръска краката й. Усети свежия, хладен дъх на дъжда, който се беше обърнал на ситен ръмеж.

Стълбите разстлани пред нея. Дванайсет стъпала, будистката градина, високата стена, портата, градът — спасението.

На петото стъпало тя чу как болтовете се счупиха. Жиците се отскубнаха, като разтегнати докрай сухожилия. Усети загуба на мощност в основата на прасеца, който пращаше заслепяваш предупредителен сигнал до мозъка й.

Падна с вик и опита да спре удара с лявата ръка. Болка я проряза нагоре до рамото и оттам в гръбнака. Металът издрънча по камъните, когато Синдер се сгромоляса върху чакъла на пътеката.

Тя лежеше просната на една страна. Дупки бяха оръфали ръкавицата, там където се беше опитала да спре падането си. Над десния лакът върху красивата кремава коприна имаше петно от кръв.

Дишаше с мъка. Главата й натежа изведнъж и тя я отпусна рязко на земята. Малки камъчета се забиха в скалпа й. Блуждаещите й очи се присвиха към небето, където бурята беше спряла, и само мъгливият ръмеж полепваше по косата и миглите на Синдер, и освежаваше горещата й кожа. Пълната луна искаше да пробие през заслона от облаци и бавно направи дупка над нея, сякаш кроеше да погълне цялото небе.

Някакво движение привлече окото й обратно към балната зала. Стражът, който я беше държал, достигна стълбите и замръзна. Зад него беше Каи, който спря шумно, като се улови за перилата да не падне.

Очите му я погълнаха цялата — проблясък на метални пръсти, искрящите жици в края на смачкания метален крак. Той отвори уста и за миг имаше вид, сякаш му се повдига.

Нови стъпки на върха на стълбите. Появиха се мъжът и жената в своите униформи на чародеи, а също и стражът, когото беше простреляла и когото кървящата рана не беше възпряла. Съветникът на Каи и последна — кралица Левана. Обаянието й се бе завърнало с пълна сила, но красотата й не можеше да скрие гнева, който кривеше чертите й. Като събра искрящите поли в две ръце, тя понечи да тръгне надолу по стъпалата към Синдер, но чародейката я спря внимателно с ръка и посочи към стената на двореца.

Синдер проследи жеста й.

Една от камерите за наблюдение беше насочена към тях — към нея. Всевиждаща. Последните остатъци сила напуснаха Синдер, оставяйки я слаба и изтощена.

Каи слезе дебнешком по стълбите, като че ли се прокрадваше към ранено животно. Наведе се и вдигна ръждясалото стъпало, което беше паднало от кадифените боти. Брадичката му се раздвижи, докато го оглеждаше — може би го позна от деня, в който се срещнаха на пазара. Той не погледна към нея.

Левана изви устни.

— Отвратително — каза тя от прага, скрита на сигурно от окото на камерата. Думите й прозвучаха силно и неестествено, сравнени с обичайната веселост в гласа й. — Смъртта ще е добре дошла.

— Тя наистина не е щит — рече Сибил Мара. — Как го е скрила?

Левана се усмихна подигравателно.

— Това е без значение. Съвсем скоро ще е мъртва. Хиацинт?

Русият страж слезе едно стъпало надолу. Той отново държеше пистолета, онзи, който Синдер беше пуснала.

— Чакайте. — Каи се промъкна надолу по оставащите стъпала и накрая застана на пътеката до нея. Трябваше да застави себе си да я погледне и в първия миг се отдръпна. Синдер не можеше да прочете лицето му, където недоверието непрестанно се менеше от объркване и съжаление. Гърдите му се повдигаха. Той два пъти понечи да проговори, преди думите да излязат от устата му, тихи думи, които завинаги се запечатаха в ума на Синдер.

— Всичко ли е било илюзия? — попита той.

Болка я прониза през гърдите и я остави без дъх.

— Каи?

— Всичко ли е било само в моята глава? Лунен трик?