Реймънд Фийст - Пред вратите на мрака

Войниците на Каспар бяха най-добре обучената и дисциплинирана армия, която Пъг бе виждал, макар че повечето не бяха имали възможност да се готвят заедно. Те отстъпиха бързо, но без да нарушават реда, като оставиха няколко магьосници да задържат демоните. Щетите, които бяха нанесли на демонското войнство, бяха толкова сериозни, че дори сега нито едно от чудовищата не понечи да ги последва.

Магнус изникна във въздуха до баща си и каза:

— Татко, виждам, че си се понаучил да летиш!

Летенето бе сред уменията, които Миранда владееше до съвършенство, докато Пъг винаги се бе затруднявал с него. Тъй като в последно време бе особено горд с успехите си в тази насока, той не сдържа усмивката си, докато отвръщаше:

— Не мога да ти позволя да си по-добър от мене в каквото и да било, нали?

Магнус също направи опит да се засмее, но виждаше, че баща му е много разтревожен, и се опита да го успокои:

— Всичко ще е наред, татко.

Двамата изстрелваха потоци от разрушителна енергия, създавайки смъртоносна завеса между демоните и отстъпващите войници.

— Сега ще стане опасно — каза Пъг, когато и последните войници се обърнаха и побягнаха.

Само магичната стена от огън и пукаща енергия удържаше демоните и Пъг извика на Магнус:

— Кажи на Амиранта да прави каквото ще прави.

И Магнус прати вест на чародея.

Гласът на Магнус отекна в съзнанието на Амиранта:

„Баща ми каза, че до две минути районът ще е очистен“.

— Две минути — обяви Амиранта на останалите.

— Добре — прокънтя гласът на Беласко. — Защото се уморих да удържам това чудовище. — Чу се тих смях, в който се долавяше болка и гняв. — Братко, може би сега му е времето да си кажем, че имаше моменти в живота ни, когато и двамата попрекалихме.

Амиранта огледа помещението. Джим все така бе готов да пререже гърлото на Беласко, Сандрина да го халоса по главата с боздугана, а двамата елфи — да го впримчат със заклинания, ако се опита да се изправи.

— Като се има предвид, че тук са се събрали петима, които не биха имали нищо против да ти видят сметката, а ти си вкопчен в умствена война с демонски крал, излагайки на риск живота на хиляди… Да, мога да се съглася с оценката ти за прекаляване.

— Е, бих ти казал, че съжалявам, но и двамата ще знаем, че това е лъжа. — В гласа на Беласко се долавяше стаена злоба. — Но може и да се окажеш прав.

— За какво? — попита чародеят.

— Че съм луд. Не съм сигурен, защото винаги съм се чувствал по този начин. Зная, че Сиди беше безумец, но това не бе тайна за никого. Чак сега обаче си давам сметка, че много от нещата, които направих… Не ме разбирай погрешно, скъпи братко, все още не давам пукната пара за стореното, но осъзнавам, че трябва малко да ми е хлопала дъската, за да се опитвам. Може би се мислех за твърде хитър… — Чу се призрачен смях. После изведнъж тонът на Беласко се промени: — Започва се! Трябва да го направите сега!

Амиранта кимна, а Гуламендис съобщи:

— Ще задържа демона вътре още няколко минути.

— А аз мога да укротя брат ти, Амиранта — допълни Сандрина.

— Започвайте — нареди Амиранта.

— Е, всичко ти добро, братко — произнесе гласът на Беласко. Амиранта завъртя учудено глава, защото през целия им съвместен живот Беласко никога не му бе пожелавал какъвто и да било успех. Сякаш разбрал това, Беласко добави: — Защото ако не успееш, аз със сигурност ще загина.

След което дойде време за заклинанията.

Демоните се гърчеха под огнените атаки на магьосниците, които ги бяха заобиколили. Пъг по-скоро усещаше, отколкото виждаше, че някои от магьосниците на стената са напълно изтощени, изстискали докрай магичните си запаси. Само Магнус изглеждаше почти бодър.

Вълна от енергия премина нагоре по стените на четирите кули и внезапно във въздуха изникна полупрозрачна фигура.

Дахун бе висок над двайсет стъпки, с масивен мускулест торс и огромни крака, а зад гърба му се подаваше покрита с люспи гущеровидна опашка. Черните му крачища и опашката преминаваха в червената оцветка на корема, която ставаше алена на гърдите. Лицето му бе изкривено от болка, сякаш прехвърлянето от демонското царство беше придружено с огромни мъчения. Той нададе рев — мощен зловещ тътен. Очите му бяха непрогледни черни сфери, широко разтворени и търсещи, и докато поклащаше настрани човешката си глава, косата му се люлееше над раменете. Челото на демонския крал бе обхванато от златен обръч, украсен с грамаден черен камък, който изпускаше пурпурна светлина. Пръстите на лявата му ръка завършваха с черни нокти и се свиваха лекичко, сякаш нямаха търпение да сграбчат човешка плът. От кръста надолу носеше обшита с метални плочи пола, прихваната с кръстосани на гърдите презрамки, в чийто център сияеше златна емблема.