Дж. Уорд - Сенките

- Добре де. Щом не искаш да говориш, твоя си работа.

Възцари се неловко мълчание.

Мамка му, помисли си Трез, ама че нощ. Какво ли щеше да последва? Може би някой метеор щеше да се разбие в Колдуел? Не, по-вероятно бе да улучи единствено неговия клуб.

- Амиииии... аз ще взема дрогата. - Ви прибра целофанените пакетчета. - Ако намериш още...

Третият взрив от светлина, облял проклетата стая, бе ослепително ярък и Трез закри очите си ръка, докато заемаше отбранителна позиция.

- Мамка му! - изруга един от братята.

Бомба? Смъртоносен ответен удар от страна на лесърите? Епичен срив на електрическата инсталация? И може би не трябваше да подсказва на Вселената идеята за метеора.

Трез примига няколко пъти, докато зрението му се проясни и видя, че всичките му предположения бяха неверни. Там, където беше изригнала светлината, стоеше фигура... толкова впечатляваща, колкото би могъл да бъде един градински гном със слабост към готик културата: каквото и да беше нещото, то бе високо около метър и двайсет, покрито от глава до пети в черни дрехи... ,и очевидно бе източникът на светлината. Изпод ръба на одеждцте му струеше ярко сияние, сякаш носеше бельо в стил коледна елха или нещо такова.

А после Трез събра две и две и дъхът му секна. По дяволите, това беше...

- Здравей, майко - сухо рече Вишъс.

...Скрайб Върджин.

- Дошла съм с цел. - Разнеслият се женски глас беше твърд като кристал и също толкова ясен. - И тя трябва да бъде изпълнена.

- Нима? - Ви всмукна от цигарата си. - Трябва да откраднеш пликчето с бонбони на някое бебе? Или тази нощ е ред да нариташ някое кученце?

Фигурата му обърна гръб.

- Ти.

Трез се дръпна и си удари главата в стената.

- Моля?

- Не би трябвало да я питаш каквото и да било - процеди Ви. - Просто за твое сведение.

- Аз? - повтори Трез. - За какво съм ви?

- Призован си от една от моите.

- В „Дисниленд“ ли ще го водиш? - измърмори Ви. - Ама че си късметлия, Трез... но тя вероятно е гъста само със Злодеида, Човека сянка, Злобара 3...

- Откъде знаеш толкова много за „Дисни“? - обади се Рейдж.

- Ела с мен. - Скрайб Върджин протегна ръка изпод одеждата си.

- Аз? - избъбри Трез за трети път.

- Беше призован.

- Селена...? - ахна той.

Рейдж поклати глава.

- Най-добре да донеса пакет маршмелоус. Защото ще те изпекат на бавен огън заради всички тези въпроси.

Това бе последното, което Трез чу, преди да бъде повлечен от вихрушка от енергия и отнесен бог знае...

...къде.

Когато усещането, че е бил пренесен, отмина, той стъпи на крака с вик, протягайки рязко и двете си ръце, а главата му се въртеше така, сякаш се беше превърнала в пумпал. Внезапното осъзнаване къде се намира сложи край на всичко това.

Огромен парк. Беше се озовал на място, което сякаш беше извадено от картичка - хълмисти зелени ливади, из които растяха дървета с кичести корони, пъстри цветни лехи, а в далечината - бели мраморни сгради в гръко-романски стил. Само че нещо на хоризонта не беше наред. В далечината се простираше зелена гора, ала от нея се излъчваше някакво неестествено усещане, едни и същи дървета като че ли ограждаха цялото място, сякаш природата се повтаряше. Небето над главата му също беше адски странно; млечната му светлина като че ли нямаше точно определен източник, сякаш бе огромна флуоресцентна лампа.

- Къде съм?

Когато не получи отговор, той се обърна. Дребната, обвита в черни одежди фигура беше изчезнала. Страхотно. А сега какво?

По-късно Трез щеше да се пита какво точно го беше накарало да се обърне и да тръгне... а после и да се затича натам. Някакъв звук? Името му? Инстинкт...?

Откри тялото от другата страна на едно възвишение. Облечено в традиционните дрехи на Избраниците, то лежеше по очи на земята, а подметките на сандалите...

- Селена! - изкрещя той. - Селена...! - Спря рязко и коленичи до нея. - Селена?

Черната й коса беше разпиляна - беше се измъкнала от кока, в който бе прибрана, и закриваше лицето й. Трез я повдигна и видя, че кожата й е бледа като платно.

- Селена... - Не беше сигурен дали е ранена, или припаднала, а без медицинска подготовка нямаше представа какво да прави. - Дишаш... дишаш ли? - Той допря ухо до гърба й, а после се наведе и улови ръката й, за да провери... - О... Господи.

Ръката й беше вкочанена като на труп. Ала когато сложи два пръста от вътрешната страна на китката й, долови пулс.

Селена простена и кракът й потръпна. А после и главата й върху тревата.

- Селена? - Сърцето му биеше толкова силно, че почти го оглушаваше. - Какво стана? - Нямаше смисъл да пита дали е добре. Очевидно бе, че не е. - Ранена ли си?