Дж. Уорд - Сенките

Мамка му. Беше на път да го накара да се разциври.

- Толкова те обичам. - Гласът му пресекна и той се прокашля. - Повече дори от брат си.

- На това му се казва вричане.

- Така е.

Дълго останаха така, той - свел поглед към нея, тя - вдигнала очи към него, и в тишината Трез си даде сметка, че бяха достигнали най-истинската част на това, което бяха - като отделни личности и заедно. Това беше най-дълбоката същност и на двамата, недостатъците им, истински и въображаеми, бяха извадени на показ, не бе останало нищо скрито - нито нейната болест, нито всичко, което не бе искал тя да научава... а вечността им все още беше недокосната.

То бе направило любовта им още по-силна.

- Ти беше - прошепна тя - най-прекрасната част от живота ми. Ти си истинско чудо, което почти компенсира болестта ми.

- Не съм чак такава благословия.

- Напротив.

Трез я помилва по бузата с опакото на ръката си. Докосна устните й със своите. - Е... искаш ли да ми приготвиш вечеря?

Селена кимна и когато той й подаде ръка, за да й помогне да се изправи, тя сложи длан в нея, онази, с диамантения пръстен. Красивата й ръка, с изящни дълги пръсти и тънка китка.

В първия миг не разбра защо, но когато се изправи и понечи да я издърпа, ръката й се изплъзна между пръстите му.

- Извинявай, ама че съм несръчен...

Тя не помръдваше.

Беше застинала в позата, в която бе сложила длан в неговата - коленичила, с протегната ръка и отметната назад глава, така че да срещне погледа му.

Единственото, което се беше променило, бе ужасът в очите й.

- О, не! Не, не, не сега...

Коленичи до нея, ала тя не обърна глава към него. Вместо това тялото й започна да се накланя на една страна, сякаш бе вкаменено, и падаше, падаше...

- Не! ~ изкрещя Трез.

* * *

Незнайно как, Трез се беше озовал в клиниката.

Нямаше представа как се е озовал там със Селена в ръцете си, ала явно я беше вдигнал от пода в стаята на Ай Ем и бе слязъл заедно е нея по стълбите, през тунела и през склада.

Смътно си даваше сметка, че някой върви след него. Ласитър, който вероятно беше излязъл от билярдната. Тор, станал от бюрото си в офиса. Още един брат, който куцаше.

Ала нищо от това нямаше значение.

Бутна е гръб вратата на стаята за прегледи и нахлу, без да чука; сърцето му се блъскаше в гърдите, не чуваше нищо, мозъкът му бе блокиран от една-едничка дума, която той си повтаряше отново и отново.

Нененененененененененене...

Не можеше да се случва сега, след като бяха преживели онзи трансцендентен миг. Не и сега, когато трябваше да отидат в планината и тя щеше да затанцува гола из кухнята на Рив. Не и сега, преди да я беше завел на разходката й с лодка.

Беше твърде скоро, твърде скоро...

Изведнъж си даде сметка, че доктор Джейн стои пред него, приковала тъмнозелени очи в неговите, а устните й се движеха.

- Не те чувам - каза той. Или поне си помисли, че това каза.

По дяволите, пищенето в ушите му изобщо не помагаше.

Окей, добре, помисли си, когато лекарката посочи кушетката за прегледи. Щеше да я занесе там.

Прекоси застлания с плочки под и се наведе, за да я сложи да легне. Само че, не... Тялото й не се раздвижи, за да му се подчини.

Едва не го уби да я обърне на една страна.

Приклекна, така че тя да може да го види, и улови ръката й, онази, която все още бе протегната към него, онази, върху която беше пръстенът му.

- Всичко е наред, кралице моя. Всичко е наред... Миналия път се оправи, ще се оправиш и сега. Ще се съвземеш от това.

Нито за миг не откъсна поглед от ужасените й очи. Нито когато я включиха към цял куп машини и я сложиха на системи, нито докато й правеха рентгенови снимки. Нито докато двамата лекари и Елена работеха трескаво, давайки лекарства, измервайки пулса и кръвното й. Не и когато очите й се наляха със сълзи, нито когато кристалните капчици започнаха да се процеждат по носа й и да се стичат по бузата й.

- Тук съм, кралице моя. Няма да мръдна от тук. Остани с мен. Съвземала си се от това толкова много пъти преди, същото ще се случи и тази нощ. Вярвай заедно с мен, хайде... трябва да вярваш заедно с мен...

Трябваше да отвори уста, защото дишаше толкова тежко, че носът му едва се справяше. А и непрекъснато трябваше да преглъща, за да не се наведе настрани и да повърне върху плочките.

Това не може да е краят , мислеше си.

Не съм готов.

Не мога да се сбогувам .

Не мога да я оставя да си отиде тази нощ. Това не може да е краят...

Докато се взираше в стъклената къща на асейл, рейдж инстинктивно усещаше, че нещо не е наред. Откакто двамата с Ви бяха дошли, нищо не се беше променило. Всичко вътре - и кухнята, и холът с размерите на футболно игрище, и кабинетът -си беше както трябва... само дето никой не се движеше.