Робин Хоб - Гонитбата на Шута

Предпочетох да сляза пеша до града, вместо да помоля с Умението Предан или Копривка да уредят кон от конюшните. Конете не се оправят добре по стръмни каменни улици, а Предан несъмнено все още беше изцяло ангажиран със забавлението на търговските делегации. Копривка вероятно все още ми беше ядосана, както си го бях заслужил. Нямаше да навреди, ако ѝ оставех време да поохлади малко гнева си.

Открих, че пътят е станал по-широк, отколкото го помнех, дърветата бяха подрязани зад очертанията на платното от двете страни и имаше много по-малко дупки и разкаляни ивици. А градът беше по-близо, отколкото някога, защото къщи и дюкяни бяха плъзнали нагоре по пътя до замъка. Един район, който беше някога гора, се бе превърнал в покрайнини на града, с всевъзможни търговски дюкяни и евтина кръчма, наречена „Стражът на Бък“, и нещо, което подозирах, че е курвенски бардак, зад нея. Вратата на „Мръсната грозница“ беше откъртена от пантите ѝ и навъсеният ханджия я поправяше. По-натам старият град Бъкип беше нагизден за предстоящия празник с гирлянди, борови клонки и яркоцветни знаменца. Улиците бяха оживени, не само от доставки за пивници и ханове, но и от пътници и търговци, които винаги преуспяват по време на празник.

Отделих време за себе си, за да намеря вещите, които ми трябваха. В един дюкян, който явно беше свикнал да обслужва моряци и мъже от градската стража, намерих две евтини готови ризи, които почти ми прилягаха, дълъг елек от кафява въ̀лна, тежко наметало и някакви панталони, които щяха да ми свършат работа. Усмихнах се, когато осъзнах, че съм свикнал да нося по-качествено облекло. След като помислих за това, отидох до един шивашки дюкян, където бързо ми взеха мерките и ми обещаха готовите дрехи преди да са минали два дни. Не знаех дали ще се задържа в Бъкип толкова и подхвърлих, че ако дрехите станат готови по-бързо, ще платя отгоре. Прецених наум ръста на Шута и много измършавялото му тяло и ми казаха, че ако се върна късно следобед, ще имат бельо и два вършещи добра работа домашни халата за приятеля ми. Казах им, че е болен и че мека тъкан ще е добре дошла. Монетите, които им оставих, гарантираха бърза работа.

След като приключих с това необходимо пазаруване, се запътих натам, където музиката и веселата бъркотия властваха по улиците. Тук беше Зимният празник от моята младост: кукловоди и жонгльори, песни и танци, улични продавачи, предлагащи сладкиши и вкусотии, странстващи вещици, които продаваха еликсири и амулети, момичета с венци от зеленика, изобщо всякаква шумна радост, на която може да се надява сърцето. Липсваше ми Моли и страстно копнеех Пчеличка да е до мен и да преживеем това заедно.

Купих разни неща за нея. Лентички със звънчета по тях, захарни пръчки, сребърно колие с три кехлибарени птици, пликче изпечени с подправки орехови ядки, зелен шал с втъкани в него жълти звезди, малко ножче за колана с добра рогова дръжка, а след това платнена торба, която да побере всичко. Хрумна ми, че един куриер може да ѝ занесе тази торба също толкова лесно, колкото и едно просто писмо от мен, тъй че я напълних. Герданче, направено от пъстри раковини от някой далечен бряг, ароматна топчица за раклата ѝ със зимни вълнени дрехи и още, докато торбата едва можеше да се затвори. Засега беше ясен ден със синьо небе, със свеж вятър, носещ вкуса на океана. Ден, искрящ като скъпоценен камък, и се наслаждавах на представата как Пчеличка ще се радва на всичките дрънкулки, които щеше да намери в тази торба. Докато се шляех сред веселите тълпи, мислех за думите, които щях да ѝ напиша с букви, изписани ясно и чисто, тъй че да може да прочете мислите ми и да разбере колко много съжалявам, че съм я оставил. Но скоро вятърът докара нова стена от плъзнали тъмносиви снежни облаци. Време беше да се връщам в замъка.

На връщане се отбих в шивашкия дюкян и бях възнаграден с дрехите за Шута. Щом напуснах, ниските облаци, които бяха далече на хоризонта, забулиха небето. Заваля сняг и вятърът оголи зъби, докато бързах нагоре по стръмния път към замъка. Пуснаха ме на портата толкова лесно, колкото бях излязъл: търговската делегация и веселбите на Зимния празник означаваха, че на стражите им е заповядано да са вежливи.

Но това ми напомни, че все още има един проблем, който трябва да разреша. Нуждаех се от самоличност. Откакто бях обръснал брадата си, за да зарадвам дъщеря си, не само персоналът на Върбов лес, но дори Ридъл се беше изумил от младежкия ми вид. След всичките години, в които бях отсъствал от замък Бъкип, се боях да се представя като Том Беджърлок, не само заради белите кичури в косата ми, които подсказваха, че това име отдавна си е отишло. Хората, които помнеха Том Беджърлок, щяха да очакват мъж на шейсет години, а не някой, който изглежда като на трийсет и няколко.