Робин Хоб - Гонитбата на Шута

Още щом паднах на пода и одеялото, повлякло се след мен, и тялото ми заявиха, че всъщност съм едно от онези омразни същества, зяпнах объркано в тъмната стая. Имах чувството, че трябва да е сутрин, но подът под мен не беше с гладките дъбови дъски на спалнята ми, нито стаята миришеше като моя. Изправих се бавно, очите ми се мъчеха да се приспособят. Видях мигането на малки червени очи. След миг осъзнах, че са гаснещи въглени. В камина.

Щом тръгнах пипнешком из стаята, светът се намести около мен. Старите покои на Сенч в замък Бъкип изникнаха от тъмното, щом разбърках жарта и добавих дърва. Намерих свещи, запалих ги и стаята се пробуди до неизменния си сумрак. Огледах се и дадох време на живота ми да ме догони. Прецених, че нощта е отминала и че извън дебелите стени без прозорци утрото е настъпило. Ужасните събития от предния ден — как едва не бях убил Шута, как оставих детето си под опеката на хора, на които не се доверявах напълно, а след това опасно бях изцедил Ридъл от силата, за да донеса Шута до Бъкип — ме връхлетяха като помитаща вълна. Срещнаха поглъщащите спомени за всички вечери и нощи, които бях прекарал в тази стая без прозорци, докато учех уменията и тайните на занаята на кралски убиец. Когато дървата най-сетне се разпалиха и усилиха светлината в стаята, се почувствах все едно съм направил дълго пътуване обратно към себе си. Вълчият сън за ужасяващото пленничество гаснеше. Зачудих се защо бе дошъл толкова ярък и след това си бе отишъл. Нощни очи, моят вълк, моят брат, отдавна си бе отишъл от този свят. Ехото от него продължаваше да живее в ума ми, в сърцето и в спомените ми, но в това, пред което бях изправен сега, той вече не беше зад гърба ми. Бях сам.

Не. Не бях сам. Приятелят ми се беше върнал при мен. Изтерзан, пребит и вероятно не с ума си, но беше отново до мен. Вдигнах високо една от свещите и се върнах тихо до леглото.

Шутът спеше дълбоко. Изглеждаше ужасно. Следите от изтезания бяха изписани по нашареното му от белези лице; лишения и глад бяха съсухрили кожата му и изтънили косата му до смачкана слама. Все пак изглеждаше по-добре от вчера. Беше чист, нахранен и стоплен. А равномерното му дишане бе на човек, получил свеж приток на сила. Искаше ми се да можех да кажа, че аз съм му я дал. Съвсем несъзнателно бях отнел сила от Ридъл и я бях прехвърлил на моя приятел по време на преминаването ни с Умение през изправените камъни. Съжалявах, че в невежеството си бях злоупотребил с Ридъл, но не можех да отрека облекчението, което изпитвах, като чувах стабилното дишане на Шута. Предната нощ бе имал силата да говори с мен и беше походил малко, изкъпал се беше сам и се беше нахранил. Беше много повече, отколкото бих очаквал от изтерзания просяк, когото бях видял в Крайречни дъбове.

Но заетата сила не е истинска сила. Припряното лечение с Умението, което бях приложил, го бе лишило от оскъдните му физически резерви, а жизнеността, която бях откраднал от Ридъл, не можеше да го поддържа задълго. Надявах се храната и отдихът, които бе получил предния ден, да са започнали да преизграждат тялото му. Гледах го как спи толкова дълбоко и се осмелих да се обнадеждя, че ще живее. Приближих се тихо, вдигнах завивката, която бях смъкнал на пода при падането си, и го загърнах и с нея.

Беше толкова променен. Помнех го като човек, който обичаше красотата във всичките ѝ форми. Изящно скроените му дрехи, украшенията в покоите му, паната за легло и прозорци, дори връзката, която задържаше назад безукорно вчесаната му коса — всичко беше избирано с усет за хармония и чар. Но онзи човек си бе отишъл. Беше се върнал при мен като опърпано бостанско плашило. Лицето му беше изпито, само кожа и кокали. Пребит, ослепял, покрит с белезите от изтезания, Шутът толкова се беше преобразил, че не го бях познал. Отишъл си беше живият и пъргав клоун с насмешливата усмивка. Отишъл си бе, също така, изящният лорд Златен с фините му облекла и благородното му излъчване. Останал ми беше този смъртно бледен окаяник.

Слепите му очи бяха затворени. Устата му бе отворена. Дъхът му излизаше на съсък.

— Шуте? — промълвих и го пипнах предпазливо по рамото. Единствената реакция беше лекото прекъсване в дъха му. После той въздъхна, сякаш отстъпил пред болката и страха, и отново задиша равномерно, потънал в дълбок сън.

Беше избягал от изтезания и бе пътувал през трудности и лишения, за да се срещне с мен. Здравето му беше разбито и се боеше от убийствена гонитба. И го беше направил само с една цел. Предната нощ, преди да изгуби свяст, ме беше помолил да убивам за него. Искаше да се върнем в Клерес, в старата му школа и при хората, които го бяха изтезавали. И като специална услуга, беше ме помолил да използвам старите си умения на професионален убиец и да ги убия всичките.