Скот Линч - Червени морета под червени небета

— Аз ще рискувам да покрея — заяви Локи.

— А аз — не. Моля те, Локи, изпий я.

— Или?

— Или знаеш какво. Не можеш да ме надвиеш. Обратното определено не е вярно.

— Значи ти ще…

— Буден или в безсъзнание, твоя е. Не ме интересува. Изпий шибаната противоотрова, в името на Уродливия страж.

— Не мога — отказа Локи.

— Не ме принуждавай да…

— Ти не разбираш — прекъсна го Локи. — Не съм казал „не желая“. Не мога.

— Какво…

— Стъкленицата е пълна с най-обикновена вода. Взех я от града. — Локи бръкна отново в джоба си, извади друга стъкленица, празна, и бавно я постави до фалшивата. — Трябва да призная, че при положение че ме знаеш какъв съм, съм учуден, че ми позволи аз да ти наливам виното.

— Копеле! — изрева Джийн и скочи на крака.

— Джентълмен копеле.

— Ти, шибан, жалък кучи сине! — Джийн скочи яростно и Локи тревожно отскочи назад. Приятелят му грабна масата и я запокити в морето, а остатъците от вечерята им се пръснаха по палубата. — Как можа?! Как можа да постъпиш така с мен?!

— Не бих понесъл да те гледам как умираш — отсече Локи. — Не мога. Не би могъл да искаш от мен да…

— И дори не ми остави избор!

— Ти щеше да ми я излееш насила в гърлото, бе, да му се не види! — Локи се изправи и изтръска трохите и парченцата пилешки кости от туниката си. — Знаех си, че ще се пробваш. Обвиняваш ли ме, че те изпреварих?

— И сега аз да те гледам как умираш, така ли? Първо нея, а сега и теб? И на това му викаш услуга?

Джийн рухна на палубата, зарови лицето си в шепи и се разрида. Локи коленичи до него и обви с ръце раменете му.

— Услуга е. Услуга в моя полза. Ти непрекъснато ми спасяваш живота, защото си идиот и не се сещаш, че може и иначе. Нека… Нека те отменя поне този път. Защото в действителност го заслужаваш.

— Нищо не разбирам — прошепна Джийн. — Копеле шибано, как можа? Искам да те прегърна. И да ти откъсна проклетата глава. Едновременно.

— А… — възкликна Локи. — Доколкото разбирам, току-що изказа определението за „близък“.

— Но ти ще умреш! — прошепна Джийн.

— Все някога щеше да стане — отвърна Локи. — Все някога щеше да стане и единствената причина досега да не е станало… всъщност… си ти.

— Гадно ми е!

— И на мен, но това е положението. Сигурно трябва да се примиря.

„Спокоен съм — помисли си той. — Май мога да го кажа. Спокоен съм.“

— И какво ще правим сега?

— Каквото сме си намислили — отвърна Локи. — Ще хванем нанякъде, накъдето си щем, с най-ленивата възможна скорост. Ще си скитосваме покрай брега. Никой не ни преследва. Никой не ни се пречка, няма кого да обираме. Никога досега не сме правили такова нещо — ухили се Локи. — По дяволите, представа си нямам дали ни бива за това, честно.

— Ами ако ти…

— Е като стане, ще стане — въздъхна Локи. — Прости ми.

— Да… И не. Никога.

— Мисля, че те разбирам. Ставай и ми помогни да вдигна котвата, ако обичаш!

— Какво си наумил?

— Този бряг е толкова ужасно стар. Направо се разпада. Видял съм го, всичките тия брегове съм ги видял. Я да видим дали не можем да насочим това чудо нанякъде другаде.

Той се изправи, положил длан на рамото на Джийн.

— Към някой нов бряг.

Възторжените почитатели на мореплаването — и от двата подвида, седящи в креслата и плаващи по вълните, няма как да не забележат, че мореплавателският жаргон в „Червени морета под червени небета“ е подложен на мощно мачкане, извъртане и осакатяване.

В някои случаи мога да си намеря прилични извинения: че съм опростявал, за да не е неразбираемо за читателя, или съм го нагаждал към културните и технологичните особености на света на Локи. Други могат да бъдат обяснени единствено с традиционния недъг на писателите — че някъде съм се издънил и представа си нямам какви ги плещя. Винаги е най-добре и за двама ни, мили ми читателю, когато ти не можеш да направиш разликата. И стискам палци да е така.

И с това завършва вторият том от поредицата за Джентълмените копелета.

Скот Линч

Ню Ричмънд Уисконсин

26 януари 2007

Отново благодаря на изумителната Джени за това, че през всички тези години тя бе толкова много неща — гадже, най-добър приятел, първа читателка, градивен критик и, най-сетне, съпруга.

На Ан Гроел, Джилиан Редфиърн и Саймън Спантън — не само за това, че са блестящи изобщо и в частност, а най-вече за това, че не ме убиха.

На Джо Флечър, също за това, че не ме уби. Наздраве!