Скот Линч - Червени морета под червени небета

— Калас — представи го Локи. — Таврин Калас. Простете на приятеля ми, преживя тежък ден. Аз ще преговарям.

— Разбира се — съгласи се собственикът на частното яхтено пристанище във Вел Вирацо. Тук държаха под постоянна охрана увеселителните баржи и плавателните съдове за разходки на благородните фамилии на Вел Вирацо — които се брояха на пръстите на двете ръце, като не всички влизаха в работа.

Собственикът ги поведе към края на единия от кейовете, където върху вълните леко се полюшваше лъскаво едномачтово корабче. Дълго четирийсет стъпки, от лакирано тиково и вещерско дърво, украсено с пиринч и ребро. Въжетата му бяха от най-фина нова полукоприна, а сгънатите му платна — бели като чистия пясък на плажа.

— Всичко е подготвено според указанията от вашите писма, мастер Феруайт. Извинявам се, че отне четири дни, а не три…

— Няма значение — успокои го Локи и му подаде кожената чанта със соларии, които бе преброил в каретата. — Ето цялата сума и обещаната премия за трите дни за вашите работници. Нямам основания да ми се свидят.

— Вие сте твърде любезен поначало — поклони му се собственикът и пое тежката чанта. Вече бяха похарчили близо осемстотин солария.

— А запасите? — попита Локи.

— Попълнени са точно според указанията — отвърна собственикът. — Дажби и вода за една седмица. Вината, промазаните мантии и останалото оборудване за спешни случаи, всичко е на мястото си и съм го проверил лично.

— Вечерята ни?

— Носят я, носят я — отвърна собственикът. — Очаквах бързоходеца още преди няколко минути. Чакайте… ето, момчето дойде.

Локи се огледа назад, към каретата. Едно момченце току-що бе изскочило иззад нея и тичаше към тях, гушнало кошница с капак, по-голяма от гръдния му кош. Крадецът се усмихна.

— Вечерята е завършекът на сделката ни — рече той, щом момчето подаде кошницата на Джийн.

— Много добре, мастер Феруайт. Кажете, ще потегляте ли…

— Незабавно — заяви Локи. — Трябва… да оставим зад гърба си куп неща.

— Ще ви е необходима ли помощ?

— Очаквахме трети човек — рече тихо Локи. — Но и ние двамата ще се оправим. — Той огледа новата им яхта, някога непознатата подредба на платната, такелажа, мачтата, румпела. — Ние винаги сме достатъчни.

Натовариха багажа от каретата за по-малко от пет минути. Не носеха кой знае какво. Няколко дрехи за смяна, работни туники и бричове, оръжия и малкия комплект помощни средства за крадци.

Слънцето залязваше на запад, когато Джийн се залови да ги отвърже от кея. Локи скочи на кърмовата площадка, голяма колкото стая и оградена с издигнат планшир, и точно преди да потеглят, разтвори чувала и изсипа съдържанието му върху палубата.

Черното котенце го погледна, протегна се и започна да се търка в десния му ботуш, мъркайки шумно.

— Добре дошло в новия си дом, хлапе. Каквото видиш, е твое — рече му Локи. — Но това не означава, че ще се привържа към теб!

Спуснаха котва на стотина стъпки от последния кей на Бел Вирацо и под рубинените му лъчи седнаха да изядат обещаната от Локи вечеря.

Седяха на кърмата със скръстени крака от двете страни на малката масичка и всеки се преструваше на напълно погълнат от хляба и пилето, акуловите перки и оцета, гроздето и черните маслини. Царствен се опита на няколко пъти да поведе война срещу трапезата и прие почетния мир едва след като Локи го подкупи с пилешко крилце, голямо почти колкото него.

Изпиха бутилка вино — безлично каморско бяло, от вината, с които прокарваш вечерята, без да изземат централната роля в нея. Локи метна празната бутилка зад борда и наченаха нова, по-бавно.

— Време е — рече най-сетне Джийн, когато слънцето слезе толкова ниско на запад, че сякаш потъваше зад десния планшир. Всичко беше червено, целият свят, от морето до небето, бе с цвета на повяхващо листенце от роза, на още незасъхнала капка кръв. Морето бе спокойно, не се долавяше и най-лек полъх на вятъра. Нищо не ги задържаше, никакви отговорности не им тежаха, нямаха никакви планове и никакви задължения, никъде по света.

Локи въздъхна, извади стъкленицата с прозрачна течност от вътрешния си джоб и я постави на масата.

— Решихме, че ще я поделим — рече той.

— Да — отвърна Джийн. — Но няма.

— Нима?

— Ще я изпиеш ти. — Джийн опря длани на масата. — Цялата.

— Няма!

— Нямаш избор — заяви Джийн.

— Ти за какъв се мислиш, бе?

— Не можем да рискуваме и да я поделим. — Джийн говореше с напълно разумен и овладян тон, което подсказваше на Локи, че е готов да действа на мига. — По-добре един от нас със сигурност да се излекува, отколкото и двамата да креем и… да си отидем мърцина.