Скот Линч: Червени морета под червени небета

— Тя е, нали? — прошепна той. — Ти си се договорил с нея.

— За последен път ти го повтарям, Локи. — Джийн заскърца със зъби и се прицели точно между очите му. — Махни пръста си от спусъка и ми предай проклетото си оръжие. Незабавно.

Играта беше Въртележката на късмета, залозите — грубо казано, половината от богатството, което те притежаваха на този свят, а простата истина беше, че противниците на Локи Ламора и Джийн Танен ги изтупваха като прашасали килими.

— Последно предложение за петата ръка — изрече облеченото в кадифена дреха крупие от подиума си от другата страна на кръглата маса. — Господата желаят ли да получат нови карти?

— Не, не, господата решиха да се посъветват помежду си. — Локи се наведе вляво и долепи устни до ухото на Джийн. — Каква ръка ти се падна?

— Суха пустиня — измърмори Джийн, като небрежно прикри с длан устата си. — А твоята?

— Пустош, над която тегне тежка печал.

— Гадна работа.

— Да не би тази седмица да сме пропуснали да се молим? Или пък някой от нас е пръднал в храм?

— Мислех, че очакванията за загуба влизат в плана.

— Точно така. Но очаквах все пак да водя борба, по-успешна от тази.

Крупието се изкашля сдържано в шепа — хазартният еквивалент на зашлевяването на Локи и Джийн по тила. Локи се дръпна от Джийн, шляпна картите си върху лакираната повърхност на масата и се ухили с най-добрата си усмивка „знам какво правя“ от арсенала му с физиономии. Погледна значителната купчина дървени жетони, която се готвеше да измине краткия път от средата на масата до купчините на противника, и въздъхна тайно.

— Разбира се, ние сме подготвени да посрещнем своята участ с героичен стоицизъм, достоен да бъде описан от историци и поети — рече той.

Крупието кимна.

— И дамите, и господата отклоняват последното предложение. Призоваваме към последни ръце.

Надигна се вихрушка от разбъркани и хвърлени карти — четиримата играчи подредиха последните си ръце и ги положиха с лице надолу върху масата пред тях.

— Много добре — рече крупието. — Разкрийте ги.

Шейсет-седемдесет от най-богатите кибици в Тал Верар, скупчили се зад тях в залата, за да проследят всеки миг от все по-нарастващото унижение за Локи и Джийн, се наведоха напред като един, нетърпеливи да видят докъде ще стигне този път то.

Тал Верар, Розата на боговете, в най-западния край на онова, което теринците наричат „цивилизованият свят“.

Ако можете да застанете във въздуха хиляда метра над най-високите кули на Тал Верар или лениво да кръжите там като ятата чайки, населяващи нишите и покривите на града, ще видите как огромните тъмни острови, върху които е разположен, са му дали този древен прякор. Те сякаш се разгръщат в кръг около сърцето на града — поредица от полумесеци с все по-големи размери, подобни на стилизирани венчелистчета на роза в мозайка, наредена от художник.

Островите не са природни образувания в този смисъл, в който континентът, издигащ се на няколко мили североизточно от тях, е природно образувание. Континентът е напукан от вятъра и климат и възрастта му личи. Островите на Тал Верар са недокоснати от природните стихии и вероятно са неподвластни на тях: те са направени от черното стъкло на елдрените, невъобразими количества от него, подредено в безкрайни етажи, прорязано от коридори, покрито със слоеве от камък и пръст, върху които е възникнал градът на мъжете и жените.

Розата на боговете е заобиколена от изкуствен риф — непълен кръг с диаметър три мили, сенки под засенчените вълни. Тази скрита стена усмирява бурното Пиринчено море, за да могат да преминават корабите, окичени със знамената на стотици царства и владения. Мачтите и реите им се издигат като гора, побеляла от свитите им платна, далече долу под нозете ви.

Ако обърнете поглед към западния остров на града, ще видите, че под него черни стени се спускат на стотици стъпки надолу към тихо плискащите се вълни на пристана, където мрежа от дървени докове се е прилепила в основата на скалите. Брегът му откъм морето обаче е терасиран по цялата си дължина. Шест широки плоски тераси се издигат една над друга върху високи петдесет стъпки стръмни стени, освен най-високата.