Кен Сколс - Ридание

Мечът изсвистя отново. Този път се насочи към Неб.

— Ами ти, момче? Би ли убил за истината? Би ли убил, за да запазиш светлината?

Неб не се поколеба.

— Бих умрял за нея, господине.

Старият капитан се наведе и той видя коравия му поглед. Наведе се толкова близо, че рошавата бяла брада докосна брадичката на Неб.

— Правил съм едното, но не и другото. Смея да твърдя, че убиването е по-трудно от умирането.

Вечерта Неб си легна и продължи да мисли за стария войник. Чудеше се колко ли души е убил и дали Неб би могъл да стори същото, ако се наложи. Заспа, без да си отговори на въпроса, и се сети за това чак сега — две години по-късно.

Трябваше да обмисли практическите си действия. Засега бе осигурил само магиите. С тяхна помощ можеше да открадне нож или дори меч. След това оставаше само да мине през почетната стража на Сетберт.

Но имаше и други грижи. Не беше трудно да прецени, че шансовете за оцеляване не са големи. Беше казал, че е готов да загине за познанието, за истината, но не предполагаше, че може да умре в името на правосъдието. Допреди няколко дена не беше способен да въздаде каквото и да е правосъдие. Беше прекарал много време в размисли как ли щеше да се развие животът му, ако имаше майка и баща. Или поне баща, към когото да не се налага да се обръща официално. Но животът не бе несправедлив. Грижеха се за него, обличаха го и го обучаваха най-блестящите умове в ордена. Подобен живот бе достъпен само за сираците на П’Андро Уим. Синовете и дъщерите на благородниците ходеха в университети, понякога дори в Академията, но никога не влизаха по-далеч от първия ъгъл на Великата библиотека. Неб и другарите му дори бяха видели мехослуги и бяха чули тракането и бръмченето им на третия етаж в подземието.

Убийствата на баща му, на Уиндвир и практически на андрофрансинския орден бяха такава несправедливост, че сърцето му не можеше да я побере. Чак умът му се заплиташе.

Вече нямаше нужда да знае дали може да убие, за да запази светлината. Градът бе в руини, а от библиотеката бяха останали само овъглени камъни и пепел. Съмняваше се, че е останало каквото и да е за защита.

Неб се чудеше какво би казал старият войник за убийството заради отмъщение за загасената светлина.

Петронус поведе коня си към покрайнините на града. Казваше си, че след малко ще обърне, че просто иска да погледне по-отблизо. Нещо необяснимо го подтикваше напред. В празната сърцевина на душата му се гонеха гняв и отчаяние.

Вървеше пеша, за да усети хрущенето на пепел и въглени под краката си и да се увери, че са истински. Спираше на всеки няколко крачки и поемаше дълбока глътка въздух, пълна със сяра, озон и пушек. Очите му се взираха в изпепеления пейзаж, без да знаят какво търсят.

Петронус познаваше петте стадия на мъката. Беше започнал пътя си към папството в катедрата по франсински практики, като анализираше и манипулираше начините на мислене и поведение. През повечето време се движеше между „меча“ и „празната кесия“, но понякога кривваше и към „ослепеното око“.

И преди беше виждал смърт и разрушения. Няколко дни преди да се заеме с плановете за собственото си убийство, беше разпоредил да се атакува едно от блатните поселища. Направи го в отговор на предишно нападение над един от свободните градове нагоре по реката. Блатните бяха убили половината мъже и четвърт от децата. Освен това бяха унищожили малък керван, завръщащ се от Изпепелената пустош, който пренасяше реликви и свитъци, предвидени за бързо транспортиране по причини, свързани със сигурността и запазването им. Блатните бяха погребали мъртвите и се бяха върнали в селището си от другата страна на реката.

В действителност решението не беше трудно. Петронус изпрати съгледвачи от Сивата гвардия, омагьосани и въоръжени със стрели, които се запалваха при удар и не се гасяха с вода. Още една древна наука, която орденът не предоставяше на света, за да пази превъзходството си, и която показваше колко напред е стигнало човечеството по пътя към собственото си унищожение.

Водеше ги капитан на сериозна възраст. Гримлис беше единственият сив гвардеец, който можеше да стори необходимото, за да озапти блатния крал и после да спи спокойно. И така, войниците изгориха селото по заповед на Петронус и убиха всички мъже, жени и деца.

След това бе настоял да отиде там. Трябваха му ден и половина. Гримлис бе тръгнал с него, въпреки че не желаеше, нито пък смяташе, че това е работа на папата.