Кен Сколс - Ридание

Орив знаеше, че това е вярно. Беше мислил по въпроса поне десетина пъти през последните месеци. Войната се бе разширила след зимата. Всички избираха страни и уж се сражаваха в името на светлината. Но не беше нужно човек да е папа, за да разбере, че обстановката в Познатите земи нямаше нищо общо със светлината, а със страха.

Искаше да каже на Гримлис, че е прав. Че трябва да приготвят малкото си вещи и да съберат контингента. Хората на Сетберт бяха заети с потушаването на бунтове и безредици. Можеха да стигнат лесно до руините на моста Рейчил, преди да се зазори, и да накарат рейнджърите да ги прехвърлят.

Но вместо това изсумтя.

— Мислиш ли, че Петронус ще ни приеме след всичко това?

Гримлис сви рамене.

— Възможно е. Винаги е бил справедлив. — Наведе се още по-близо. — Има ли значение? Важното е, че можем да спрем лудостта, ако искаме.

Орив усети, че долната му устна се разтреперва.

— Не съм сигурен, че мога.

Гримлис се наведе съвсем и Орив можеше да усети миризмата на вино в дъха му. Старецът беше стиснал зъби и очите му светеха.

— Дайте заповед, ваше преосвещенство, и ще я изпълня! Ще свикам хората и ще ви измъкнем. Трябва само да го пожелаете.

Но Орив не каза нищо. Примигна, за да спре напиращите сълзи, отвори манерката и я пресуши на един дъх.

Раменете на Гримлис увиснаха съвсем. Той се изправи на крака.

— Имам едно шише в стаята. Сега ще ви го донеса.

Орив кимна.

— Гримлис, сигурен съм, че всичко ще се нареди.

Генералът също кимна.

— И аз, ваше преосвещенство.

Той излезе и затвори вратата. Огнедъхът почваше да действа и Орив видя размазаното приближаване на забравата. Може би утре, ако се чувстваше по-добре, щеше да отиде при Сетберт и да предложи нови преговори. Може би щяха да спрат сраженията. Може би щяха да станат по-добри хора.

Гримлис се върна с бутилката и Орив побърза да си налее. Старият генерал се настани срещу него и го изгледа как пресушава чашата си на един дъх. След това ветеранът стана, мина зад гърба му и започна да затваря прозорците един по един.

Накрая се приближи до вратата и пусна някакви хора в стаята. Орив вдигна поглед — четирима сиви гвардейци и двама ентролузианци, които уж трябваше да познава. Те влязоха бързо, а Гримлис заключи.

— Какво правите? — изфъфли Орив и опита да стане, но краката не го слушаха. Сивите гвардейци застанаха зад него и го натиснаха на стола. Един от ентролузианците взе чашата от ръцете му и я остави на малката масичка, до бутилката. Орив го разпозна.

— Генерал Лисиас?

Генералът не каза нищо и се обърна към Гримлис. Орив видя как размениха погледи и понечи да стане отново. Здравите ръце го задържаха на място.

— Какво става?

Гримлис взе един вързоп от другия ентролузианец и извади предмет, който му беше добре познат.

— Какво правите?

Голямата длан на Гримлис дръпна неговата и той трябваше да напрегне всичките си сили, за да не пуснат побелелите му пръсти облегалката на стола. Но алкохолът си каза думата и генералът се справи без усилия. Орив усети как набутват хладната дръжка на оръжието в ръката му. Студеното желязно дуло опря в меката тъкан между брадичката и гърлото му.

— Какво правите? — Гласът му звучеше повече като хленчене, отколкото авторитетно. Освен това знаеше какво прави Гримлис и започна да се мята на стола с надеждата, че ще се измъкне някак.

— Защитавам светлината — с натежал и празен глас отвърна генералът.

— Но аз…

В този момент Орив откри забрава, каквато никоя бутилка не можеше да му предложи.

Петронус прехвърли хълма и се смъкна от седлото, за да се разтъпче. Широката река течеше лениво на юг, а градът от шатри на отсрещния бряг бе намалял до размерите на малко село. Няколко фигури се движеха между последните палатки и множеството каруци. Отвъд тях се простираше някогашният Уиндвир, сега равнина от кал и пепел.

Рудолфо застана до него.

— Изглежда тихо.

Разбира се, че ще е тихо. Бяха свършили работа преди около седмица. Ентролузианците бяха отстъпили отдавна, за да се оправят с проблемите в собствените си земи. Петронус вдигна поглед към Рудолфо и пак го насочи към калното поле.

— Добра работа е свършил.

Рудолфо кимна.

— Да. В това момче се крие капитан.

Или папа. Петронус усети как стомахът му се свива при тази мисъл. Вятърът се засили и по бузата и ръцете му паднаха няколко капки.

— Така е — съгласи се той и погледна отново горянския крал.