Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

Малкото, което знаеше за Порте Олива, го знаеше от втора ръка. Знаеше, че градът се намира в най-южната част на Биранкор и че стопанството му се крепи на малкото търговски кервани от изток, който подминаваха Свободните градове, и на онези от запад, които предпочитаха да удължат маршрута си, за да избегнат пиратите, които върлуваха на територията на съседен Кабрал. Богатството си градът дължеше най-вече на факта, че е междинно пристанище по средата между Лионеа и остров Нарин. Магистър Иманиел наричаше Порте Олива „вечният втори избор“, но не пропускаше да добави, че в известен смисъл тази роля може и да не е толкова лоша. Ситрин си бе представяла Порте Олива като град на остри ръбове и болезнен местен патриотизъм.

Нямаше ясен спомен от пристигането си в града. Помнеше как кара каруцата си по заснежени пътища сред хълмиста местност, а после някакво момче картадам, тънко като вейка, взе да подтичва край каруцата й с протегната за милостиня ръка, след това изведнъж наоколо изникнаха сгради. Порте Олива беше първият истински град освен Ванаи, който виждаше — град от камък и на море, а не от дърво и на река. Първото й впечатление беше за лабиринт от тесни улички с високи бели арки, за миризма на фъшкии и сол откъм морето, за гласовете на чистокръвни синаи, които чуруликат като сипки. Сторило й се беше, че минават през тунел в гигантска стена — като в старите приказки за мъртъвците, които минавали от един живот в друг, — но може и да го беше сънувала.

Нямаше никакъв спомен как е наела Маркъс Уестер и заместника му за своя лична охрана. Нито защо е решила, че идеята е добра.

Капитанът крачеше напред-назад по каменния под. Ярдем Хейн хъркаше в леглото до отсрещната стена. Ситрин бавно се отърси от дрямката и за стотен път плъзна поглед по влажната малка стая. Малък огън мърмореше в огнището, хвърляше червеникави сенки по стената и се оригваше на боров дим. Прозорецът нямаше стъкло, а намаслен пергамент, който замърсяваше малкото слънчева светлина, успяла да си пробие път през него. Кутиите — съдържанието на каруцата, което тя беше изнесла контрабандно от Ванаи — бяха наредени покрай стената като в евтин склад. Само най-ценното беше прибрано в металния сейф, вграден в пода. Едва една десета част от товара се беше побрала вътре. Ситрин се надигна в леглото. Тялото я болеше на сто места, но главата й, като никога, беше що-годе ясна.

— Добрутро — поздрави Маркъс Уестер и кимна учтиво.

— Колко време съм спала? — попита тя.

— Половината предобед. Още не е станало пладне.

— Има ли нещо за ядене?

— Малко наденица от снощи — каза той и кимна към изкорубената дървена врата, която водеше към единствената друга стая.

Ситрин стана. Само допреди месец няколко часа сън предобед биха били крайно недостатъчни, за да изкара до вечерта. Сега обаче й се струваха невиждан лукс.

Задното стайче нямаше нито прозорец, нито друга врата, затова Ситрин запали една недогоряла свещ и я взе. Счетоводните тефтери — душата и паметта на ванайската банка — бяха струпани на едно дървено пале. На паянтова дъбова маса имаше кана с вода и парче наденица със съмнителен сивкав цвят. Тенекиеното цукало в ъгъла отравяше въздуха в малката стая с характерната си смрад. Ситрин се облекчи и хвърли двойна доза пепел в цукалото, преди да му сложи капака. Отряза си от наденицата, отхапа и се облегна на масата. Месото беше подправено с ябълки и чесън. Не беше толкова гадно, колкото можеше да се очаква.

Вече почти две седмици животът й беше такъв. Маркъс стоеше на пост през деня, Ярдем — през нощта. Излизаха навън колкото се може по-малко. Единственото уединение беше в малката задна стая, единствената светлина идваше от пергаментовия прозорец, огнището и няколко свещи. Провизии купуваха с пари на капитана. Прихода от продажбата на вълнения плат, каруцата и мулетата държаха в малка кожена кесия до вратата към улицата. Можеха да вземат и повече пари за мулетата, но Ситрин се утешаваше с мисълта, че първокръвната жена, която ги купи, ще се отнася добре с тях.

Мулетата й липсваха.

Косата й беше мазна и провиснала. Нямаше други дрехи освен дрипите на каруцарчето Таг. Изяде наденицата и се върна в голямата стая.

— Трябват ми дрехи — каза тя. — Не мога да нося тези до пролетта.

— Добре — каза капитанът. — Само не се отдалечавай твърде, за да не се загубиш. И не привличай внимание към себе си. Колкото по-малко хора знаят, че сме тук, толкова по-добре.

Същото й казваше всеки път, сякаш можеше да го е забравила от предния ден досега. Тралгунът се размърда в съня си и въздъхна. Ситрин взе кесията, прибра я в джоба си и отвори вратата. Дневната светлина нахлу като порой.