Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

— Ситрин.

Тя вдигна глава. Приведен, Сандр дотича откъм сенките между каруците. Едното муле се размърда, изпръхтя, издиша бяло валмо в мразовития въздух и се отпусна отново. Сандр приседна край огъня и Ситрин чу странно метално дрънчене и издайническо плискане на вино в мях.

— Пак ли? — ухили се тя.

— Майстор Кит няма нищо против. Попълни запасите си още щом стигнахме в Белин, щото нали щяхме да зимуваме там и прочие. А сега трябва да го влачи накрай света. Ако питаш мен, даже му правим услуга, като му намаляваме багажа.

— Ще загазиш — каза тя.

— Досега не се е случвало.

Отвори меха, без да сваля ръкавиците си, и й го подаде. Уханието я стопли още преди да е отпила. Богато, силно и меко, виното проми устата и езика й като балсам, после потече като благослов в гърлото й. Сгря я като да беше глътнала запалена свещ. Вкусът му не сладнееше, ала беше невероятно богат.

— Боже! — промълви тя.

— Добро е, нали? — каза Сандр.

Тя се ухили и отпи още една дълга глътка. После още една. Топлината се плисна из стомаха й, оттам се ливна към ръцете и краката. Върна неохотно меха на Сандр.

— Това не е всичко — каза той. — Имам нещо за теб.

Бръкна под наметалото си и извади брезентова торба. Платът миришеше на прах и старост, нещо издрънча в торбата, когато Сандр я остави на снега. Очите му искряха на лунния светлик.

— Бяха в един склад отзад. Имаше и други неща. Всъщност Смит ги намери, но аз се сетих за теб и го убедих да ми ги даде.

Измъкна от торбата напукан кожен ботуш с връзки отпред. Към подметката му беше прикрепено парче ръждясал метал, тъмен и петносан освен по протежение на най-долната си част, която беше почистена и прясно наточена.

— Някога карала ли си кънки? — попита Сандр.

Ситрин поклати глава.

Сандр извади другия ботуш, после и още един чифт от торбата. Старата кожа сивееше на мъждивата светлина. Ситрин отпи още една глътка вино.

— Големи са — каза той, — но аз сложих малко пясък. Пясъкът е подходящ, защото се мести по формата на крака ти. А парцалите стават на топка и убиват. Хайде, пробвай ги.

„Не искам“ — помисли си Ситрин, но Сандр вече й събуваше ботуша и изглеждаше толкова доволен от себе си, че сърце не й даде да му скърши хатъра. Ботушът беше леден, а твърдата начупена кожа се впи в горната част на стъпалото й, но Сандр стегна здраво връзките и се зае с другия й крак.

— Научих се да карам кънки в Астерилхолд — каза Сандр. — Преди две… не, божке, преди три години. Тъкмо се бях присъединил към трупата и майстор Кит ни заведе в Калтфел за зимата. Толкова беше студено, че плюнката ти замръзва преди да е паднала на земята, а нощите бяха безкрайни. Но в средата на града има езеро, което замръзва цялото, от край до край. И всяка година хората там издигат зимно градче на леда. Къщи, кръчми, всичко. Като истински град.

— Сериозно? — каза тя.

— Страхотно беше. Готово. Мисля, че всичко е наред. Само да обуя и моите.

Ситрин отпи още една глътка от силното вино и топлинката му стигна чак до пръстите на ръцете и краката й. Незнайно как и кога бяха успели да преполовят меха. Виното прати гореща вълна към страните й. И към главата й също, където всичко стана хем по-светло, хем по-размазано. Сандр сумтеше и дърпаше ботушите, остриетата на кънките дрънчаха. Струваше й се невъзможно нещо толкова неустойчиво да свърши работа, но после Сандр затегна последната връзка, стигна със смешна походка до езерото и стъпи на леда. И само за миг се превърна в образ и подобие на съвършената грация. Краката му летяха, остриетата съскаха и оставяха дълги следи в леда. Тялото му се накланяше в меки дъги, устремяваше се ту надясно, ту наляво, Сандр стигна до отсрещния край на езерото, зави и се върна, ръцете му — грациозни като на танцьор.

— Не са толкова зле — извика той. — Хайде. Пробвай.

Още една глътка вино, после и още една за късмет, и Ситрин се измъкна от вълнения си пашкул. Студът я захапа моментално, но с притъпени зъби. Глезените й се подгънаха, озадачени от този нов начин на придвижване. Стигна някак до брега на езерото, понечи да стъпи на леда, както бе направил Сандр, и падна. А той взе, че се разсмя.

— Първия път е трудничко — каза и наби спирачки до нея. — Дай ръка. Ще ти покажа.

След няколко минути коленете й вече бяха свити под правилния ъгъл, ръцете й бяха широко разперени, кънките й риеха панически леда. Но не падна.

— Не се опитвай да ходиш — каза Сандр. — Изтласкваш се с единия крак и се плъзгаш с другия.