Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

Гедер потърка очи. Дебелите пожълтели страници на книгата миришеха на прах, на плесен и на онова сладникаво лепило, което никой книговезец не използваше вече от половин хилядолетие. Много се бе зарадвал, когато откри книгата в най-тъмното кьоше на един вехтошарски дюкян във Ванаи. Колкото повече напредваше с превода, уви, толкова повече отслабваше ентусиазмът му.

Авторът твърдеше, че е преписал и превел много по-стар документ, отдавна изгубен, който датирал още от времето на първите поколения след падането на Драконовата империя. От философска гледна точка, този изходен материал беше толкова банален и често предъвкван, че разочарованието на Гедер нямаше край. Колкото до историческата част, тя не представляваше интерес за него. На всичкото отгоре авторът се беше оплел в дълги изречения и сложна граматика, явно в опит да придаде на текста си по-автентично звучене, и това превръщаше всяка страница в изпитание за нервите. Докато стигне до глагола във всяко изречение, Гедер често откриваше, че е забравил за какво иде реч в началото, и волю-неволю се връщаше назад, за да се подсети.

Ако беше във Ванаи, сигурно щеше да зареже книгата. Ала сър Алан Клин, протекторът на Ванаи, беше чул за някакъв керван, който изнасял контрабандно тайното богатство на града, и беше решил да върне заграбеното на всяка цена. За тази цел протекторът бе изпратил фаворитите си по драконовите пътища към Карс, а след това отрядът на всеки от тях, според статута на водача си, бе поел в различна посока, разширявайки периметъра на търсенето. На Джори Калиам се бе паднала Сухата пуст, Фалон Брут тръгна по морския път към Еласе, а Гедер Палиако поведе своите две дузини недоволни тимзински войници през ледената кал на юг от Свободните градове.

През седмиците, откакто стъпиха на черните пътища и дивечовите пътеки, Гедер и хората му настигнаха три кервана. И трите — малки, от по две-три каруци, превозващи зимни стоки между местните градчета и села. Калните дни и мразовитите нощи измъчваха Гедер до смърт. И колкото и скучна компания да беше есето върху способността на драконите да разкриват лъжите, пак беше за предпочитане пред компанията на войниците от отряда му. В края на деня Гедер се свиваше на топка в леглото си и заспиваше, докато другите пиеха, пееха и псуваха снега. Сутрин ставаше рано заедно с готвача, четеше, превеждаше и се преструваше, че е някъде другаде. Където и да е, само не тук.

Някой подраска дискретно на платнището, което служеше за врата. В палатката влезе оръженосецът му, придружен от тимзина, който беше заместник на Гедер. На таблата на оръженосеца имаше овесена каша със стафиди в костена паница и глинено шише с гореща тъмна мазна вода, която се преструваше на кафе. Тимзинът поздрави по военному. Гедер затвори книгата, спря поглед на оръженосеца, който сервираше храната пред него, и попита:

— Какво докладват съгледвачите?

— Каруците не са помръднали — отговори заместникът му. — Бивакът им е на не повече от два часа път.

— Е, значи няма да бързаме — каза Гедер с бодрост, която не чувстваше. — Кажи на хората, че първо ще закусим, а до обяд ще сме приключили с кервана.

— А след това?

— След това — на югозапад — отвърна Гедер с пълна уста. Кашата не беше лоша. — Натам върви пътят.

Заместникът му кимна, козирува отново и излезе от палатката. Гедер остана с усещането, че в поздрава на тимзина се крие доза презрение, но не беше изключено да му се привижда онова, което очаква да види. Докато се хранеше, ръбовете на палатката му започнаха да просветляват. Надигнаха се гласове, мъже крещяха, коне протестираха, скърцаха дъските на разглобяемата походна кухня. Небето навън изсветля до сиво, после до синьо-бял ден, който носеше повече светлина, отколкото сгряваше. Докато зимното слънце успее да отнеме мраза от въздуха, Гедер вече се бе качил на коня си, а хората му бяха готови да тръгнат. Според съгледвачите този керван бил доста по-голям от предишните.

Въпреки това Гедер не очакваше нищо по-различно — поредното безрезултатно претърсване под смръщените погледи на местни търговци, — докато не видя тралгуна.

Съществото седеше на най-външната каруца, ушите му се бяха изпънали напред в израз на интерес, който отсъстваше в останалата част на лицето му. Според донесенията заместникът на Уестер бил тралгун. Гедер обхвана с поглед останалите каруци и фургони около старата воденица и взе да ги брои наум. Информацията беше оскъдна, на хорските спомени по правило не можеше да се разчита, а каруци в група беше трудно да се преброят с точност, но бройката им се приближаваше до тази, която търсеха, и сърцето на Гедер изведнъж се разхлопа.