Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

— Тези хора са под моя защита. Никакво зло не може да ги застигне.

— Що за простотия е това, мама му стара? — каза ясуруто, ала в гласа му се беше промъкнало известно безпокойство.

— Никакво зло не може да ни застигне — повтори майстор Кит. — Стрелите ви ще се отклонят. Мечовете ви ще окаменеят. Нямате сила тук.

Маркъс погледна главатаря на бандитите. Объркване и тревога кривяха лицето на ясуруто.

— Т’ва са пълни глупости — рече един от тримата конници зад него, но гласът му трепереше колебливо.

— Кой е този? — попита главатарят.

— Моят хитрец — отвърна Маркъс.

— Чуйте ме — извика майстор Кит и сякаш цялата гора притихна. — Дърветата са наши съюзници, дъбовата сянка е наш щит. Нищо не можеш да ни направиш, момче. Ние ще минем.

Ледени тръпки плъзнаха по гръбнака на Маркъс. Личеше си, че демонският крал Оркус има същия ефект и върху разбойниците. Изпълни го предпазлива надежда.

— Я да те чуя пак, копеле недно! — викна разбойническият капитан и запъна тежка стрела на тетивата.

Макар да се смрачаваше, Маркъс ясно видя как майстор Кит се усмихва. Актьорът вдигна ръце и тъмните дипли на робата му се сгърчиха сякаш по собствена воля, точно както бе станало и по време на представлението във Ванаи. Номерът бил в някакъв специален неравномерен шев, бяха обяснили на Маркъс, но в комплект с гробовния глас и заплашителната стойка на майстор Кит ефектът беше зашеметяващ. Възрастният актьор заговори отново, бавно, ясно и самоуверено:

— Нищо не можеш ми стори. Стрелата ти ще пропусне целта.

Ясуруто се навъси и изпъна тетивата. Лъкът изскърца.

„Е — помисли си Маркъс, — струваше си да опитаме.“ А после, след миг, си помисли: „Да му се не види. Той наистина ще пропусне.“

Стрелата литна през сбиращия се здрач. Майстор Кит не трепна, когато острието мина на педя край ухото му. Ясуруто облиза устни с широкия си черен език. Местеше поглед от Маркъс към майстор Кит и обратно. Сега вече в очите му имаше неприкрит страх.

— Аз, между другото, наистина съм Маркъс Уестер.

Мълчанието се проточи колкото да вдишаш и издишаш четири пъти, после ясуруто извърна коня си настрани, вдигна ръка и извика:

— Тук няма нищо за нас, момчета. Тия дребни лайнари не заслужават вниманието ни.

Конниците хлътнаха в гората. Маркъс стоеше на пътя, слушаше как тропотът на копитата заглъхва и си мислеше, че явно и днес няма да умре. Хвана ръце зад гърба си, за да не се разтреперят, и вдигна поглед към водача на кервана. Тимзинът също се тресеше. Е, поне Маркъс очевидно не беше единственият. Обърна се да се увери, че лъкометците също са изчезнали между дърветата.

Ярдем се приближи и каза:

— Това беше странно.

— Беше — отвърна Маркъс. — Дали нямаме някоя лебедка? Ще трябва да преместим дървото.

Същата вечер съпругата на водача сготви месо. Не наденица, не осолено свинско, а прясно месо от агне, което мъжът й купи от една ферма край пътя. Месото беше тъмно и сочно, подправено със стафиди и лютив жълт сос. Фургонджиите, каруцарите и повечето членове на охранителния отряд седяха край голям огън недалеч от пътя. Всички освен момчето с вълнените платове, Таг, което, изглежда, предпочиташе да се храни само. Колкото до Маркъс и майстор Кит, те седяха и се хранеха край друг, по-малък огън далече от останалите.

— Така си изкарвам аз прехраната отпреди… е, не чак отпреди ти да се родиш, предполагам — каза актьорът. — Заставам пред хората, обикновено на покрива на някой фургон, и ги карам да вярват в разни неща. Казвам им, че съм крал без кралство или корабокрушенец на незнаен бряг. Те знаят, че не е истина, разбира се, но въпреки това започват да ми вярват и аз го виждам.

— Значи онова, което направи… — каза Маркъс. — Когато обезвери с думи онова копеле? Значи не е било магия?

— Според мен да убедиш с думи един човек в собствения му провал си е почти магия. Не мислиш ли?

— Ами, май не.

— Е, значи сме на различно мнение по този въпрос. Още вино?

Маркъс взе предложения му мях, надигна го и изля струйка стипчиво вино в устата си. В светлината на двата огъня — малкия до тях и големия на петнайсетина метра встрани — по страните на майстор Кит и около хлътналите му очи лепнеха сенки.

— Капитане. Ако това ще те успокои, нека ти се закълна в едно. Аз мога да съм много убедителен, усещам и когато някой се опитва да бъде убедителен. И това е единствената ми магия.

— Кръвна клетва? — предложи Маркъс и майстор Кит се засмя.

— Не, не. Ще вземе да капне кръв по костюма, а тя трудно излиза и остават петна. Ами ти? Какъв беше твоят план да ни измъкнеш от затруднението?