Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

Капитан Уестер беше прав.

Имаше начин.

— Не искам да чувам — каза крал Симеон. Изминалите месеци не му бяха простили. Кожата му сивееше, устните му имаха нездрав син оттенък. Капчици пот оросяваха челото му, макар в стаята да не беше топло. — За бога, Досън. Чуй се само. Върна се от изгнание едва вчера — вчера , — а вече подхващаш старата история.

— Но ако Клара е права и Маас крои планове да убие Астер…

Симеон удари с длан по масата. Заседателната зала изкънтя, а мълчанието, което последва, се нарушаваше само от птича песен и тихия плисък на фонтана отвън. Стражите покрай стената в дъното стояха като статуи, както винаги, безразлични статуи с брони в цветовете на града и с мечове на кръста. Досън се зачуди какво ли биха казали тези мъже, ако някой си направи труда да ги попита. Все трябваше да има някой, който да вразуми Симеон. Това, уви, явно не беше по неговите сили.

— Ако се бях вслушал в съвета ти — каза кралят, — Исандриан щеше да вдигне народа на въстание. А ето, че вчера беше тук, преви коляно пред мен, помоли за прошка и се закле в живота си, че наемническият бунт не е бил негово дело.

— Все е бил нечие дело, ако не негово — каза Досън.

— Аз съм твоят крал, барон Остерлинг. И съм напълно в състояние да управлявам кралството.

— Симеон, ти си мой приятел — каза тихо Досън. — Познавам кога си уплашен до смърт. Не можеш ли да го отложиш за следващата година?

— Какво да отложа?

— Настойничеството. Избора на настойник за принца. Дворът затваря след три седмици. Просто кажи, че събитията са отклонили вниманието ти другаде и още не си взел решение. Спечели си време.

Симеон стана. Ходеше като старец. Листата на дърветата зад прозореца още бяха зелени, но вече губеха лятната си свежест. Лятото умираше, много скоро зеленото щеше да отстъпи пред червеното и златното на есента. Красиви цветове и все пак цветове на смъртта.

— Маас няма причина да мисли злото на Астер — каза кралят.

— Той е в контакт с Астерилхолд. Заговорничи с тях…

— Ти заговорничеше с Макиа по време на Ванайската кампания. Лорд Даскелин танцуваше със Северобреж. Лорд Тремонтер е подозрително близък с посланика на Боржа, а миналата година лорд Арминин прекара повече време в Холскар, отколкото в Антеа. Какво, да екзекутирам всеки благородник, който поддържа връзки с чужбина, това ли искаш? Значи трябва да екзекутирам и теб. — Симеон дишаше на пресекулки. Облегна се на прозоречния перваз. — Когато умря, баща ми беше една година по-млад, отколкото съм аз сега.

— Помня.

— Маас има съюзници. Всички, които харесваха Исандриан и Клин, се стекоха под неговото знаме.

— А моите — под знамето на Даскелин.

— Ти нямаш съюзници, Досън. Ти имаш врагове и почитатели. Дори момчето на Палиако не можа да задържиш при себе си, когато то беше героят на деня. Лерер предпочете да го прати на края на света, вместо да го остави под твоята опека. Врагове и почитатели.

— А ти от кои си, кралю?

— И от двете. Още откакто ми отне онова синайско момиче на турнира. Бяхме на дванайсет.

Досън се засмя. Кралят се усмихна предпазливо, а после и той избухна в смях. Обърна гръб на прозореца и се отпусна тежко на стола си.

— Знам, че не одобряваш действията ми — каза той. — Но вярваш или не, аз правя всичко по силите си. Само че има страшно много неща, с които да жонглирам, а съм много уморен. Непоносимо уморен.

— Поне не давай Астер на Маас. Не ме интересува, че бил най-влиятелният човек в двора понастоящем. Намери някой друг.

— Благодаря ти за съвета, стари приятелю.

— Симеон…

— Не. Благодаря ти. Това е всичко.

В преддверието слугите върнаха на Досън меча и кинжала му. Симеон от години не беше спазвал старата традиция посетителите му да влизат в стаята за частни аудиенции невъоръжени, а сега я беше възродил. Лош знак, знак за падение. Досън нагласи в движение токата на колана с оръжията и излезе навън. Въздухът беше топъл, слънцето тежеше в небето, но вятърът хапеше. Меката задушлива топлина на лятото си беше отишла. Досън не прие подадената за помощ ръка на портиера и се качи в каретата си.

— Милорд? — извика въпросително слугата на капрата.

— Към „Великата мечка“ — каза Досън.

Камшикът изплющя и каретата се юрна напред, обърнала гръб на четвъртитите кули и яките порти на Кралски шпил. Досън се облегна. Друсането на каретата пращаше болезнени шипове по протежение на гръбнака му. Първо пътуването от Остерлингов хребет, после и часовете чакане, докато негово величество го вмести в програмата си. Нищо особено на пръв поглед, но ето че беше уморен и го мъчеха болежки.