Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

— Някакво обяснение за пред жената?

— Прати някого да ме извини. Че съм болна например.

— Добре.

Ситрин седна на малкото канапе и вдигна смръщен поглед към капитана. Стоеше със скръстени на гърдите ръце и стисната уста. Всъщност не беше много по-стар от Кахуар Ем. Ситрин свали едната си обувка. Краката я боляха. Подметката на обувката беше мръсна. Роклята висеше по тялото й, все едно и тя, като собственичката си, се чувства изтощена и потна.

— Не съм спала — каза тя. — И без това не съм в състояние да й помогна.

— Щом казваш — каза сухо Уестер. Обърна се да си ходи и в същия миг внезапно я заля вълна от умора, объркване и ужас. Не си беше давала сметка колко я е страх да остане сама.

— Всичко наред ли беше, докато ме нямаше? — успя да попита.

Уестер спря и каза:

— Съвсем наред.

— Сърдиш ли ми се за нещо, капитане?

— Не — отвърна той. — Ще кажа на бродирачката, че си болна и не можеш да я приемеш. И че ще й пратиш съобщение, когато се почувстваш добре.

Ситрин смъкна другата си обувка и кимна. Уестер заслиза по стълбите. Вратата се затвори след него. Ситрин се просна на дивана. Нощта беше оправдала всичките й очаквания, ала утрото я бе заварило уморена до смърт. Чувстваше тялото си изтръпнало, току я полазваха студени тръпки — точно като в безсънните й нощи с кервана. Смятала бе, че онези дни са отминали, но явно беше бъркала. А сега Уестер й беше сърдит, нищо че не го признаваше. Защо точно от неговото неодобрение трябваше да я смъди толкова силно?

Замисли се дали да не го извика, да му обясни, че не случайно се е оставила да я съблазнят. Че за да стигне до кабинета на Кахуар Ем първо е трябвало да стигне до леглото му. Ала колкото повече репетираше думите, толкова по-зле звучаха. От долния етаж се надигнаха гласове. Охранителите, които Уестер беше наел. Явно играеха на зарове, ако се съдеше по врявата. Някой извика ядосано, другите взеха да пъшкат и да се тюхкат в знак на съчувствие. Затвори очи. Надявала се бе тук, в собствените си стаи, да намери малко спокойствие и почивка. Вместо това мислите й се разскачаха, все по-бързо и по-бързо, като топка, която се търкаля по безкрайно нанадолнище.

Петнайсет кораба можеха да се разделят на три равни групи от по пет, или на пет групи от по три, така че в клана на Кахуар сигурно очакваха търговските кораби да се разделят на три основни групи според пристанищата — най-вероятно Карс, Ласпорт и Асинпорт. Или пък смятаха, че маршрутите ще подминат Астерилхолд и ще се отправят директно за Антеа, или Саракал, или Холскар? Екипажи от по две дузини моряци бяха сериозна работа, но щяха ли лионейските моряци да се справят добре в студените води на Севера? Дали Ситрин не би могла да изтъкне, че благодарение на контактите си в Карс ще може да осигури екипажи, които познават отлично родните води? И ако използваше този аргумент, за да наклони везните в своя полза, щеше ли да може да го приложи на практика?

И защо Опал я беше предала? И защо Бог беше позволил магистър Иманиел да загине? И Кам? И нейните родители? Дали Сандр още я желаеше? Щеше ли Кари да сложи край на приятелството им? Щеше ли майстор Кит още да я харесва такава, каквато е сега? Какво правеха другите хора, когато нямаха приятели, а любовниците им бяха врагове? Сигурно имаше някакъв по-добър начин да се правят нещата.

Сълзи напълниха очите й и се стекоха по бузите. Не се чувстваше тъжна. Не чувстваше нищо особено — освен умора и раздразнение. Яд я беше на себе си. Какво пък, налегнало я беше униние, което рано или късно щеше да премине от само себе си. Трябваше просто да изчака търпеливо. Заровете долу явно бяха паднали добре, защото два мъжки гласа подхванаха весела песничка, сливаха се и се разделяха, къде фалшиво, къде в тон.

Събра сили да седне. После да се изправи. Накрая смъкна снощната си рокля и облече семпла пола и блуза. Върза косата си на опашка, но видя малките следи от ухапване, които Кахуар беше оставил отстрани на шията й, и пак пусна косата си. Наля вода в легенчето до кревата и си наплиска лицето. Погледът й се спря на тоалетната масичка и на гримовете, които й беше дала Кари. Дали да не влезе отново в кожата на магистра бел Саркор от Медеанската банка? Отказа се — нямаше сили за това — и слезе долу.

Щом отвори вратата, врявата отведнъж утихна. Двамата първокръвни се спогледаха, после забиха погледи в пода. По-светлият се изчерви видимо. Картадамът кимна и каза:

— Извинявайте за гюрултията, магистра. Не знаехме, че сте тук.