Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

Ситрин махна с ръка и попита:

— Къде е Ярдем?

— В стаята отзад, магистра — отвърна картадамът.

Ситрин мина покрай охранителите и влезе в тъмната стаичка. Ярдем Хейн лежеше по гръб на дълга тясна койка, сплел пръсти върху корема си. Очите му бяха затворени, ушите — клюмнали и меки. Ситрин тъкмо се обръщаше, решила, че ще трябва да отложи разговора за друг път, когато той се обади:

— Да ви помогна с нещо, мадам?

— Ами. Да. Ярдем — каза Ситрин. — Ти познаваш капитана по-добре от всеки друг.

— Така е — каза тралгунът, без да отваря очи и със съвсем спокоен глас.

— Според мен май го ядосах — каза тя.

— Няма да сте първата, мадам. Ако се превърне в проблем, капитанът ще ви каже.

— Добре.

— Нещо друго, мадам?

Тралгунът не помръдваше, ако не се броеше спадането и повдигането на гърдите му.

— Спах с един мъж, а сега се каня да го прецакам — каза тя. Гласът й прозвуча сив и твърд като каменна плоча. — Налага се да го направя, за да спася банката, но въпреки всичко май се чувствам виновна.

Ярдем отвори едното си кротко черно око и каза:

— Прощавам ти.

Ситрин кимна. Излезе на улицата и свърна към частното си стълбище. Качи се горе. Сега гласовете в казарменото помещение бяха тихи, мъжете се притесняваха, че може да ги чуе. Тя седна на писалището, извади тефтерите си и се зае да нахвърли параметрите на оферта, която да е по-добра от офертата на Кахуар Ем.

Гедер не би могъл да посочи къде точно е свършил драконовият път. Отначало уж вятърът беше навял пясък и спечена пустинна пръст върху платното, както и боклуци от всякакво естество, особено там, където пътят минаваше през няколко проснали се кервансарая, които тук, в Кешет, минаваха за градове. А после и последното поселище остана назад, пътят опустя съвсем, а кафявото на пръстта и жълтото на пустинната трева постепенно погълнаха зеленото на драконовия нефрит. Скоро единственият знак, че още са на пътя, беше ивицата от ниска трева и кекави шубраци там, където нефритът спираше корените им на половин педя под спечената повърхност.

А после пътят изчезна съвсем и Гедер водеше коня си напосоки през планините и долините по източния край на света. Дърветата бяха тънки и разкривени, кората им — дебела и възлеста, сякаш създателят й се е опитал да наподоби камък. Нощем миниатюрни гущерчета с яркожълти опашки припкаха по земята между палатките. Сутрин често намираха по няколко умрели в торбите със зоб за конете. Водата тук беше толкова оскъдна, че при всяко разкаляно поточе петимата слуги бързаха да напълнят всички мехове и манерки, но дори така нямаше гаранция, че водата ще им стигне до следващия поток, и Гедер често виждаше как запасите им падат под санитарния минимум. Вечер чуваше слугите да си говорят за разбойници и нечисти духове, които витаели в празните места на света. И макар че не ги нападаха нито разбойници, нито нечисти духове, нито друго, спеше лошо.

Почти целия си живот Гедер беше прекарал в Антеа. Представата му за пътуване се изчерпваше с преходите от Сламенкърш до Камнипол или с маршрута на зимния кралски лов до Кавинпол, Седминпол, Естинпорт. Като малък беше ходил веднъж в Калтфел, кралския град на Астерилхолд, за сватбата на далечен роднина. Беше участвал и във Ванайската кампания под командването на лорд Терниган и след това на сър Алан Клин. Никога не си беше представял, че ще пътува сам, с малобройна прислуга, в земи така отдалечени и пусти, че местните селяни дори не са чували за Антеа и Разсечения трон. Ала точно това се случи, когато стигнаха до някакви колиби около малко полупресъхнало езеро — плахите хора, които излязоха да го посрещнат, клатеха глави и вдигаха рамене в отговор на въпросите му.

Със същия успех, а дори с по-добър навярно, можеше да им каже, че идва от звездите или от дълбокото под земята. Планинските жители бяха първокръвни, всичките с еднакво смугла кожа, черни очи и гъста права коса, сякаш до един роднини. Неколцина поназнайваха цивилизовани езици, колкото да търгуват с най-външните търговски постове, но повечето говореха на местен диалект, който напомняше на Гедер за някои от старите книги, които беше чел. Имаше чувството, че се е озовал в далечното минало.

— Синир — каза Гедер. — Това Синирските планини ли са?

Младежът, когото попита, погледна през рамо десетината мъже, които бяха дошли с него от селото, облиза устни и каза:

— Не тук — каза той. — Изток.

От една страна, всички хора, които Гедер срещаше в негостоприемния пущинак, явно знаеха името и разбираха за какво ги пита. От друга, Синирските планини вече от две седмици неизменно оставаха малко по̀ на изток, оттегляйки се пред него като недостижим мираж. Тесните прашни пътища лъкатушеха през долините или в подножията на стръмни скалисти възвишения. Приличаха повече на отъпкани от животни пътечки, отколкото на черни пътища, и Гедер често се питаше дали не е оставил окончателно зад гърба си и последното човешко поселище, ала точно тогава поредното бедняшко селце се явяваше зад завой на пътеката.