Даниел Ейбрахам - Пътят на дракона

Спря на стълбите и се загледа в големия мраморен храм от другата страна на площада, имитирайки благоговение, каквото не изпитваше. Слънцето се бе смъкнало ниско и огряваше фасадата на храма. Луната, вече изгряла, висеше в безоблачното индиго на небето, наполовина бяла, наполовина в мрак. Под въздействието на красивия град под красивото небе, а и на твърде многото вино навярно, Ситрин едва не пропусна плячката си.

— Извинете — каза тя.

Полуясуруто се обърна и я погледна през рамо, сякаш я виждаше за пръв път.

— Казвате се Кахуар, нали? — попита тя.

Той поправи вежливо произношението й. Стоеше едно стъпало под нея, което ги изравняваше на височина.

— Исках да ви благодаря, че ме подкрепихте — каза Ситрин.

Той се ухили. Лицето му беше по-широко, отколкото й се беше сторило във вътрешния двор. Кожата му не беше толкова груба и неравна, очите му бяха по-меки. Ситрин чак сега си даде сметка, че е приблизително на годините, които тя се опитваше да наподоби.

— Канех се да кажа същото за вас — отвърна мъжът. — С общи усилия сигурно ще успеем да се отървем от по-дребните риби. Признавам, че не очаквах да се изправя в състезание срещу Медеанската банка.

— Аз пък изобщо не очаквах, че ще се състезавам — каза тя. — Лаская се, че губернаторът се е сетил да ме покани в надпреварата.

— Използва ви, за да изкопчи по-добри параметри от мен — каза Кахуар. А после, в отговор на реакцията й, добави: — Това не ме притеснява. Ако удари на камък с мен, ще ме използва, за да получи по-изгодни условия от вас. Човек не стига до неговия пост, ако се ръководи от сантименти.

— И все пак — каза Ситрин.

— И все пак — каза Кахуар, сякаш се съгласяваше с нея.

Умълчаха се, застанали на стълбите пред двореца. Изражението на Кахуар се промени, сякаш отново я виждаше за пръв път. Сякаш Ситрин го объркваше. Не. Не сякаш го объркваше, а сякаш го интригуваше. Усмивката му се промени и Ситрин усети промяна към по-топло в собственото си изражение. Беше й изключително приятно, че този мъж й е съперник.

— Вие направихте играта по-интересна, магистра. Надявам се скоро да се видим отново.

— С право се надявате — каза тя.

Сред полегатите скалисти хълмове, където минаваше спорната граница между Саракал и Кешет, терминът „принц“ имаше различно значение от онова, с което беше свикнал Гедер. За да се наречеш принц тук, явно беше достатъчно да притежаваш определена площ земя, да командваш определен брой войници или да си син или племенник на друг принц. Дори расите бяха без особено значение тук. Принцовете на Кешет можеше да са йему, тралгуни или ясуру, нямаше формални ограничения и за другите раси, макар че на практика принцове от други раси нямаше.

Правеше впечатление липсата на първокръвни в обширните неплодородни поля и Гедер скоро откри, че неговата групичка — той, оръженосецът му и още четирима мъже на служба при баща му — предизвиква интерес и любопитство в градчетата и селата източно от Саракал. Първокръвният принц, така го наричаха, и когато Гедер отричаше да е такъв, възникваше объркване. Опитът да приравни своя ранг към йерархичната система на Кешет беше задача лишена от смисъл и навярно неизпълнима, затова когато пътуващият двор на принц Куп рол Бехур го удостои с гостоприемството си, Гедер реши, че ще е най-лесно, ако се представи като повече или по-малко равен на златолюспия лорд ясуру.

— Не разбирам, принц Гедер. Напуснали сте своята земя и своите хора, за да търсите нещо, но не знаете какво е то, нито къде е. Нямате претенции върху него, дори не знаете дали то подлежи на претенции. На каква печалба се надявате?

— Ами, не става въпрос за печалба, нито за търговия или нещо такова — отвърна Гедер и посегна да си вземе още една от малките тъмни наденички в общото блюдо.

Когато видя прашните валма на пътуващия двор да се издигат на хоризонта като дим от горски пожар, Гедер очакваше да види голям керван или войници в поход. Очакваше палатките им да приличат на онази, в която беше спал по пътя към Ванаи и обратно и в каквато спеше сега, по време на кроткото си самоналожено изгнание. Нищо подобно. Пътуващият двор не беше лагер — не беше дори голям и луксозен лагер. Беше си истинско градче с леки дървени постройки, с храм на някакъв двулик бог, за когото Гедер не беше чувал, и площадче, където принцът да пирува. Треволяците и бурените по улиците подсказваха, че градчето е тук най-много от един ден. И че едва ли ще се задържи повече от още един, реши Гедер. Беше като град от легендите, който се появява за една нощ, а после изчезва заедно с росата. Факли пушеха и трепкаха на вятъра. Звезди тежаха в небето. Напечената земя излъчваше лятна жега.