Даниел Ейбрахам - Кралска кръв

Пик вдигна огромния си юмрук. Стискаше десетки страници, навити на руло. Товарителници, уведомления, официални молби Медеанската банка да спази обещанието си и да възмезди единайсетимата търговци, които бяха поверили стоката си на „Гръмовран“ и я бяха изгубили.

— И какво да правя с това, мамка му?

Ситрин седеше като наказана. Бяха в малката стаичка в задната част на кафенето. Отвън пойни птички си правеха гнездо. Ароматът на великолепното кафе на маестро Асанпур се промъкваше дори през затворената врата и зовеше Ситрин като приятел, който се смее в съседната стая. Тя дръпна юздите на гнева си и каза:

— Трябва да платим обезщетението.

Жената йему завъртя очи.

— Да, благодаря. И сама мога да прочета договора. Питам как да оправдая този разход пред холдинговото дружество.

Започна да подрежда документите на купчинки, сякаш раздаваше карти за някаква сложна игра. Ситрин я сърбяха ръцете да й ги вземе. Чувстваше се като прегладнял човек, който стои на прага на пекарна, но не му позволяват да влезе.

— Рискът беше преценен — каза тя.

— Тогава защо се налага да плащам обезщетение?

— Понякога дори минималните рискове водят до загуба. Затова ги наричаме така — рискове. Ако инвестирахме само в сигурни неща, печалбата ни щеше да е мизерна.

— Подпечатала си този договор с кръвта си и си получила сто стандартни мерки сребро. Сега аз трябва да платя близо хиляда и ти наричаш това преценен риск? Слава богу, че нямаме и други преценени рискове.

— Клонът може да понесе тази загуба без сътресение за ликвидността си — каза Ситрин, а Пик плесна поредния документ на една от купчините. Жълтеникав лист, мастилото беше с ръждив цвят. Ситрин посочи листа. — По този иск не изплащайте нищо.

— Какво?

— По този документ. Той е от Мезлин Камас. Носи му се славата, че заявява повече товар, отколкото е купил. Като този списък, който е написал собственоръчно, без приложени фактури. Не е достатъчно. Ако на документа няма пръстов отпечатък на капитана, не плащайте нищо.

— Защо не излезеш навън да си поиграеш на топка с децата или нещо друго? — каза Пик с въздишка. — Аз ще се погрижа за това.

Гневът се надигна като гореща вълна от корема към гърлото на Ситрин. Сълзите в очите й бяха рожба на безсилие и ярост. Пик сложи нов лист върху подозрителния документ, облиза палец и продължи да разпределя исковете. Изобщо не погледна Ситрин; така се беше намръщила, че десетки фини бръчици браздяха страните й.

— Защо не ме харесвате? — попита Ситрин.

— Тебе ли да харесвам, момиченце? На какво отгоре да те харесвам? Върша цялата работа вместо теб, взимам всички решения, поемам цялата отговорност, пиша доклади и се отчитам на Коме Медеан и холдинговото дружество. Но не съм официалният глас на банката. Защото това си ти, нали така? Ти се размотаваш из града и се правиш на важна дама, нищо че не си достатъчно порасла да подписваш собствените си договори.

— Не съм ги молила да ви изпращат тук — каза Ситрин.

— Какво си молила или не си молила изобщо не ме интересува — каза Пик. — Това не променя нищо. Истината е, че без значение какво си искала или възнамерявала, и без значение какво аз съм искала и планирала, за провалите ще отговарям аз, а успехите ще ги жънеш ти.

— Позволете ми да ви помогна — каза Ситрин. — Знаете, че съм достатъчно умна да поема част от работата.

— Не.

— Защо?

Пик остави документите и погледна Ситрин в очите. Изражението й беше ледено.

— Защото няма да търсят сметка от теб. Можеш да се правиш на банкерка колкото си искаш, но не си. Не, не, мълчи и слушай. Ти попита, така че си затваряй устенцата и чуй отговора. Ти не си банкерка. Ти си измамница, на която й е излязъл късметът.

— Това не е вяр…

— И сега какво? Градът те уважава, фукаш се, че си гласът на банката, получаваш хубавите дрехи, храна и квартира — и всичко това на мой гръб. Не могат да те уволнят, докато не оправим всички скапани договори, които си подписала, и не ги заменим с нещо свястно. А дотогава ще минат години. Мен обаче? Мен могат да ме изхвърлят на улицата още утре — едно писмо, и край. Няма да го направят, но биха могли. Ти получаваш всички моркови и нищо от тоягата, а работата я върша аз. Това не стига ли? Трябва и да те харесвам ? Искаш да налапам въдицата ти, както я е налапал онзи твой нещастен наемник? Няма да стане, момиченце!

Ситрин се изправи. Имаше чувството, че са я били с юмруци, но главата й беше ясна и студена като вода от топящ се сняг. Сякаш единствено тялото й се беше уплашило.