Сюзан Колинс: Грегор Горноземеца

Внезапно чу наблизо да лае куче. Може би беше намерило Бутс или поне собственикът му може би я беше видял. Грегор изтича през дърветата до малка поляна, донякъде осветена от близката лампа. Жизнерадостен малък териер тичаше в кръг около една пръчка и яростно лаеше. От време на време захапваше пръчката, разтърсваше я силно и я пускаше на земята. После отново подемаше неистовия си лай.

Появи се хубава жена, облечена в зимен екип за джогинг.

— Пийти! Пийти! Какво правиш? — Взе кучето на ръце и поклати глава към Грегор, докато се отдалечаваше. — Извинете, понякога се обърква.

Но Грегор не отговори. Взираше се в пръчката или онова, което беше помислил за пръчка и което подлудяваше кучето. Беше гладко, лъскаво и черно. Вдигна го и то се прегъна надве. Не като счупена пръчка. А като крак. Крак на насекомо. От гигантска хлебарка…

Той бързо се огледа. Когато се върнаха от Подземната страна това лято, бяха излезли на повърхността през поредица от тунели, които водеха към Сентрал Парк. Бяха близо до улицата, точно както беше той сега.

Там, на земята. Онази голяма каменна плоча. Някой я беше отместил — личеше си по следите в снега, — а после я беше върнал на място. Под ръба беше притиснато нещо червено. Издърпа го. Беше ръкавицата на Бутс.

Гигантските хлебарки от Подземната страна боготворяха Бутс. Наричаха я „принцесата” и веднъж изпълниха някакъв специален ритуален танц, за да ѝ окажат почит. А сега я бяха отвлекли под носа му.

— Бутс… — каза тихо Грегор, но знаеше, че тя не може да го чуе.

Извади мобилния си телефон. Не можеха да си го позволят, но след като трима членове на семейството ѝ бяха изчезнали мистериозно, майка му беше настояла да вземат един, въпреки всичко. Грегор набра домашния им номер. Баща му вдигна.

— Татко? Грегор е. Виж, случи се нещо. Нещо лошо. В Сентрал Парк съм, близо до онова място, където пристигнахме от Подземната страна това лято, и хлебарките, нали ги знаеш, онези грамадните? Бяха тук и взеха Бутс. Не я наглеждах както трябва, аз съм виновен и… Трябва да се върна долу! — Грегор знаеше, че се налага да побърза.

— Но… Грегор… — Гласът на баща му издаваше объркване и страх. — Недей да…

— Трябва, татко. Иначе може да не я видим никога повече. Виж, този път не давай на мама да се обажда в полицията. Не могат да направят нищо. Ако не се върна веднага, казвайте на хората, че сме се разболели от грип или нещо такова?

— Слушай, стой там. Идвам с теб. Ще дойда възможно най-бързо — каза баща му. Грегор го чу как се задъхва, докато с усилие се опитваше да се изправи на крака.

— Не, татко! Не, никога няма да успееш. Ти не можеш да стигнеш до ъгъла! — възкликна Грегор.

— Но аз… не мога да те оставя… — Грегор чу как баща му започна да плаче.

— Не се тревожи. Ще се справя. Искам да кажа, вече съм бил долу. Но трябва да вървя, татко, иначе ще се отдалечат твърде много. — Грегор се задъха, докато се мъчеше да отмести каменната плоча.

— Грегор? Имаш ли светлина? — попита баща му.

— Не! — възкликна Грегор. Това беше истински проблем. — Чакай, да! Да! — Госпожа Кормаки му беше подарила мини фенерче за всеки случай — ако токът спре или му се наложи да пътува с метрото.

Беше го закачил на ключодържателя си. — Имам фенерче. Татко, сега трябва да вървя.

— Знам, синко. Грегор… обичам те. — Гласът на баща му трепереше. — Да се пазиш.

— Ще се пазя. И аз те обичам. Доскоро — каза Грегор.

— Доскоро — прошепна баща му дрезгаво.

И после Грегор се спусна в дупката. Пъхна телефона в единия си джоб и извади ключодържателя от другия. Включи фенерчето и се изненада колко силна е светлината му. Дръпна каменната плоча на мястото ѝ и заслиза по дълго, стръмно стълбище.

Когато стигна долу, спря и затвори очи за минута, като се опитваше да си представи пътя, по който се върна миналото лято. Тогава летяха на гърба на голям черен прилеп на име Арес, който бе негов клетвен съюзник. В Подземната страна човек и прилеп можеха да си дадат обет и да се закълнат винаги да се закрилят взаимно, независимо колко отчаяно е положението. Тогава двамата се наричаха „клетвени съюзници”.

Арес беше върнал Грегор, Бутс и бащата на Грегор от Подземната страна, беше ги оставил в подножието на стълбите и се беше отправил на… надясно! Грегор беше почти сигурен, че е било надясно, затова затича натам.

Тунелът беше студен, влажен и пуст. Беше построен от хора — обикновени хора, не бледите долноземци с виолетови очи, които беше срещнал дълбоко под земята, — но Грегор бе сигурен, че жителите на Ню Йорк отдавна са го забравили.