Стивън Кинг - Сборник Тъмната кула - цялата поредица

И все пак в насекомите наистина имаше нещо отвратително, може би понеже не ги виждаше добре, а и самата мисъл как пъплят по гърба му, докато виси безпомощен във въздуха, никак не му се нравеше. Неговите обаче не пееха. Защо ли? Може би се хранеха. Или спяха. Или и двете.

Слабините на брадатия се отпуснаха. Буболечките в това време маршируваха към полюшващите се копринени стени и се изгубваха в сенките. Джена се върна при Роланд с тревожен поглед.

— Хвала ти. Но аз знам какво ти е — беше изписано на лицето ти.

— Лекарите.

— Да. Притежават огромна мощ, но… — Тя сниши глас. — Не могат да спасят онзи джелепин. Краката му са по добре и раните на лицето му преминаха, но има други рани, които те не могат да достигнат. — Тя прокара длан през корема си, сякаш сочеше къде са нараняванията, макар да не уточняваше какви са.

— А аз?

— Ти беше в плен на зелените. Много ще да си ги ядосал, щом не са те убили на място. Бяха те омотали във въжета и те влачеха. Тамра, Микела и Луиз берели билки. Като видели онези как се забавляват с теб, им заповядали да спрат, но…

— Кажи ми, сестра Джена, мутантите винаги ли ви се подчиняват?

Тя се усмихна — може би се зарадва, че е запомнил името й.

— Не винаги, но, общо взето, ни се подчиняват. Този път ни послушаха, иначе щеше се да намериш на поляната сред дърветата, където свършва пътят.

— Може би си права.

— Почти ти бяха смъкнали кожата — гърбът ти беше почервенял от тила до кръста. Ще ти останат белези, но докторите почти те изцериха. А и пеят толкова сладко, нали?

— Да — отвърна Роланд, макар че още му се повръщаше при мисълта, че гърбът му гъмжи от черни гадинки, накачулени по разранената му плът. — Дължа ти благодарност и ти я давам от сърце. Ако мога с нещо да…

— Кажи ми името си.

— Аз съм Роланд от Гилеад. Стрелец. Имах два револвера, сестра Джена. Да си ги виждала?

— Не съм виждала никакви револвери — отвърна тя, но отклони поглед. Страните и отново пламнаха. Макар и добра сестра и голяма хубавица, никак не я биваше да лъже. Роланд се зарадва. Добри лъжци се срещат често. Честността обаче струва скъпо.

„Остави лъжата и да мине незабелязана — рече си Роланд. — Момичето, изглежда, се страхува.“

— Джена! — извикаха я откъм плътните сенки в отсрещния край на лечебницата, която днес се струваше на Стрелеца някак по-дълга, и сестра Джена виновно подскочи. — Идвай веднага! Надрънка достатъчно за двайсет мъже да те слушат! Остави го да спи!

— Да! — извика в отговор тя и се обърна към Роланд. — Не издавай, че съм ти показала докторите.

— Нито дума повече, Джена.

Тя замълча, прехапа устни, сетне рязко смъкна булото си. То падна на врата и й камбанките тихо дръпнаха. Косата и се разпиля по гърба и като тъмна сянка.

— Хубава ли съм? А, хубава ли съм? Кажи ми истината, Роланд от Гилеад… но без ласкателства. Ласкателството е лъжа, а къси са краката на лъжата.

— Хубава си като лятна нощ.

Онова, което прочете на лицето му, явно я зарадва повече от думите му, защото му отвърна с лъчезарна усмивка. Придърпа булото си и бързо напъха къдриците отдолу. — А добра ли съм?

— Колкото красива, толкоз по-добра — отвърна Стрелеца, внимателно повдигна ръка и посочи челото й. — Една къдрица остана отвън… ей-там.

— Да, вечно ме ядосва. — Комично се нацупи и я напъха под булото. На Роланд ужасно му се прииска да разцелува румените и страни… да не говорим за румените и уста.

— Всичко е наред.

— Джена! — нетърпеливо изкрещя гласът. — На размисъл!

— Ида, ида! — отвърна тя и подхвана богатите си поли, готвейки се да си върви. Но на тръгване отново се извърна и го изгледа много сериозно и тъжно. — И още нещо — продължи с едва доловим шепот и крадешком се огледа. — Златният медальон — той е на врата ти, понеже е твой. Разбра ли ме… Джеймс?

— Да. — Той извърна поглед към спящото момче. — Това е брат ми.

— Ако те питат, да. Кажеш ли друго, Джена много ще си изпати.

Не успя да я попита колко много, а и вече си беше тръгнала — буквално отлетя сред празните легла, прихванала полите си. Розите се бяха скрили и лицето и придоби пепеляв оттенък. Роланд се замисли за жадните погледи на останалите сестри, които се бяха скупчили край главата му, пристъпяйки все по-близо… и за трептящите им лица.

Шест жени, пет стари и една млада.

Пеещи доктори, които се оттегляха по заповед на звънтящи камбанки.

Чудновато болнично отделение с близо стотина легла, копринен таван и прозирни стени…